Кои сериали ме впечатлиха най-много през 2019-а година?
Убийци, крадци и лъжци - това гледах накратко през вече отиващата си 2019-а година. Звучи страшно и отбслъскващо. На пръв поглед, в пълен разрез с морала и ценностите, които турските сериали проповядват и които ги правят толкова стойностни. Нагледах се на насилие и кръвопролитие, на наглост до небето и на отчаяние, водещо до лъжа след лъжа, всяка от които при това изречена пред едно невинно дете! И въпреки всичко това мога за поредна година да кажа, че гледах възможно най-доброто и че ни най-малко съжалявам за изборите, които направих, заставайки пред екрана. Защото и убийците, и крадците, и лъжците непременно имат причина да са такива. Още по-интересно става, когато очакваш с нетърпение поредното им убийство, поредната им кражба и поредната им лъжа. И не само ги оправдаваш, но и ги разбираш напълно. В ето това се крие силата на турските сериали или поне тези, които изгледах през изминалата година!
Най-голямо впечатление тази година категорично ми направи "Двор" (Avlu). Приключих гледането му преди три месеца, но все още ми държи влажно в съзнанието и непрекъснато си пускам любимите си моменти от него. А те са толкова много... Малка част от тях, селектирани според мен като най-силни, можете да изгледате по-долу. Впечатлен от сериала, споделих мнението си за него още през март т. г., но тогава бях все още в самото му начало и дори и не предполагах какво още предстои. А то определено беше най-интересното. Ако някой все още не знае, в основата на сюжета на "Двор" стои Дениз, която влиза в затвора след поредния скандал със съпруга си, приключващ обаче с раняването му. Прострелва го дъщеря им Еджем, но Дениз поема вината ѝ, за да я предпази, и бива арестувана. Веднъж влязла в затвора, Дениз, която до момента е била най-обикновена съпруга и майка, е принудена да заеме страна - или на Азра, или на Кудрет, които неофициално са си разделили властта в него. И макар и съпругът ѝ да се възстановява след инцидента и да не подава жалба срещу нея, съдбата прави така, че Дениз остава в затвора, обвинена за убийството на неговата директорка. История за една майка, която с всички сили се опитва да предпази и защити дъщеря си от лошото в този свят, но така и не успява... Eджем бива убита от сина на Кудрет - Алп, с когото се запознават по време на свиждане на майките им в затвора. История, в която децата плащат за греховете на родителите си. До смъртта на дъщеря си Дениз остава невинна, но веднъж загубила я, животът ѝ коренно се променя и неизбежно ръцете ѝ се изцапват с кръв, в търсене и жажда за отмъщение.
Самата Дениз Демир лично за мен е събитието на годината, както обичам да се изразявам. Интересното в нейния образ и по-точно - развитието му, е, че веднъж влязла в затвора, тя бавно, но сигурно се променя. На пръв поглед деградира, защото след убийството на дъщеря си изпада в тежка депресия, от която излиза, водена единствено от жаждата си за отмъщение. Постига целта си, с която става всяка сутрин и си ляга всяка вечер, и става убийца. Превръща се в главатар на затвора и установява тоталната си власт в него, успявайки да бутне не по-жестоката му директорка от стола ѝ. Превръща се не толкова в капитан на кораба, колкото в пират. Само че с обърната символика, спасявайки го от пусналите пипалата си около него досегашни капитани. От морална гледна точка с всяко свое следващо действие Дениз потъва все повече и повече и се превръща в злодей. Тези, които са гледали сериала, сега може би четат и не разбират написаното. Защото другото и всъщност по-интересно в случая е, че докато Дениз деградира и се превръща в рецидивист, ние - зрителите, я подкрепяме с цялото си сърце. И сякаш извървяваме заедно, заставайки плътно до нея, пътят до съдебната зала, в която получава присъдата "лишаване от свобода до живот". Не само я оправдахме, не само я разбрахме, а дори я подкрепихме, въпреки че от гледната точка на здравия разум и морала, ако трябва да сме обективни, тя се превърна в жесток убиец. Като зрител през цялото време бях поставян пред дилема, защото всички героини в женския затвор, на които симпатизирах, бяха престъпили закона по някакъв начин. С развитието на сюжетното действие бяха обяснени причините за изборите на всяка да изцапа ръцете си с кръв, които мога да сведа до следните думи, изречени от една от затворничките: "Ние сме тук, защото се осмелихме да потърсим и раздадем справедливост там, където я нямаше".
Като всяка история, и в тази имаше добри и лоши. Иначе нямаше как да има филм, както се казва. Колкото и трудно да ви е да си представите, че изобщо в затвор може да има добри - да, имаше ги. Сериозно бе засегната темата за насилието над жени и домашния тормоз. Именно защитавайки се от мъже, повечето от героините бяха влезли в затвора, включително и главната. И ако трябва да говорим за защита, то жените показаха, че никак не си поплюват и не отстъпват на мъжете. Женски бой си спретваха с и без причина във всяка серия, изготвяха стратегични засади и коварни капани, сами си правиха оръжията - с две думи, все едно бяха на война. Властваше законът на джунглата. Накрая затворът вече не издържа и се взриви, разбира се - от самите тях. Пак ще кажа, че и след "Новата булка" (Yeni Gelin) женският бой ни най-малко ми липсваше :)
Какво бягство от затвора обаче направи Дениз... Няма как да не му отделя по-особено внимание. С една дума: легендарно! Планирайки всяка малка крачка и възползвайки се от всеки един момент, тя успя да избяга, за да убие убиеца на дъщеря си, посягайки първо на собствения си живот! От плаха, наивна и невинна след смъртта на дъщеря си Дениз се превърна в олицетворение на смелост, хладнокръвие, хитрост и дори до някаква степен психопат. Но и тук нека не се лъжем, че промяната ѝ беше за добро, колкото и абсурдно да звучи за тези, които не са гледали сериала и четат тази негова рецензия. Това, което Дениз направи, бе представено по такъв начин, че не можехме да приемем нещо друго за по-естествено, правдоподобно и справедливо.
Питате се къде бяха мъжете в цялата картинка? И по-важното - къде беше любовта? Защото няма да е турски сериал, ако няма любовна история в него. Да не говорим, че повечето се крепят именно на нея. И тук няма да се лъжем, че мъжките образи в сериала определено останаха в сянката на женските. За любовта ще кажа същото - имаше някакви няколкократни наченки и намеци за такава, но мъжете, били официално или неофициално във връзки със затворничките, рано или късно бяха ликвидирани, колкото и тъжно да звучи. Мнозина от феновете на сериала, включително и аз, обаче сме на мнение, че любовта нямаше място в тази история и неслучайно своеобразните връзки между някои герои не продължиха особено дълго. Някак си не изглеждаше сериозно. Доста почитатели шипваха, така да се каже, главните героини Дениз и Азра, но тъй като все пак говорим за Турция, никой не си позволи да покаже подобна еднополова любов по какъвто и да е начин. На преден план стоеше на пръв поглед духовната деградация, но погледната от по-голяма дълбочина и видяна като извисяване. И именно тези морални парадокси, ако мога да ги нарека така за по-лесно, с които се сблъсквахме постоянно посредством героините в "Двор", направиха от сериала шедьовър.
Не мога да не отдам специално внимание и на музиката, звучала в сериала. "Двор" (Avlu) за мен бе своеобразна музикална съкровищница! Благодарение на него се докоснах до изключително качествена музика. Не можете да си представите колко добре може да звучи турският ретро-рок! Парчета като "Длъжен си да живееш" (Yasamaya Mecbursun), "Насред нищото" (Issızlığın Ortasında), "Два пътя" (Iki Yol) и "Преди да умра" (Ben Ölmeden Önce) ми станаха любими. Същото важи за рапа - "И да ми простиш, аз няма да ти простя" (Sen Affetsen Ben Affetmem), "Страхувам се" (Korkuyorum), "Кой си?" (Kimsin), "Колко живота побира един двор?" (Kac Omur Sigar Bir Avluya), "Може би" (Galiba), "Абракадабра" (Abrakadabra) и още много други. За прекрасните съвременни адаптации на т. нар. "тюркю" (бел. ред. - традиционна фолклорна песен) нямам думи - "Без късмет, a с черна орис" (Talim Yok Bahtim Kara), "Чакай ме, малката ми" (Bekle Beni Kucugum), "Удари ме, но не ме ранявай" (El Vurup Yaremi Incitme Tabip), "В затвора" (Mapusun Icinde)... Самият саундтрак, който първия сезон бе дело на двойката Зейнеп Алася и Алпай Гьолтекин, а втория - на Сертач и Айтач Йозгюмюш, е изумителен. Някои от любимите ми теми чуйте от тук, тук и тук, а пълния плейлист - от тук!
За актьорското изпълнение също съм без думи - невероятна игра на Джерен Морай и Нурсел Кьосе, които познавам от предишните им роли съответно в "Моят живот" и "Твоят мой живот". Азра и Кудрет, на които вдъхнаха живот донякъде приличаха, но по-скоро не с предишните им героини. Открието на годината за мен е безспорно Демет Евгар, въплътила се като Дениз. Толкова много я харесвам, след като изгледах "Двор", че при последното си пътуване до Истанбул през октомври т. г. отидох на театралната постановката "Hedda Gabler", оглавявана от нея, за да я видя на живо. Невероятна актриса, с която могат да се конкурират малцина. Нергиз Йозтюрк, която вдъхна живот на директорката на затвора и социопат Зеррин, също се справи брилянтно с ролята си. Поклон и пред целия останал екип и по-специално - към режисьорите на "Двор" Хюлия Гезер и Шафак Бал и сценариста Ахмет Юрдакул, за невероятната работа и високото качество, с което определено оставиха голяма следа във филмовия бранш в южната ни съседка.
След всичко прочетено предполагам сте останали със смесени чувства за "Двор", ако не сте го гледали досега. Наговорих ви за насилие, отхвърлих любовта, подкрепих една морално деградирала убийца, изобщо - надали ви се иска дори да погледнете за какво става въпрос. Както навсякъде, и тук обаче монетата има две страни. Защото насилието е породено от липсата на справедливост, любовта е показана не само между мъжа и жената, а в много по-широки измерения, а убийцата е преди всичко майка, изгубила детето си. Учудващо бе как целият този парадокс бе толкова високо оценен в Турция по време на излъчването на "Двор". Но, уви, въпреки високите си рейтинги, сериалът все още не е подновен вече половин година след финала на втория си сезон. Обнадеждаващо и много радващо е, че сериалът бе закупен от американската интернет-платформа Netflix, по която в момента се излъчва и стига до зрители от цял свят. Надеждата за нас, феновете на "Двор", е третият сезон да бъде заснет и излъчен ексклузивно именно от Netflix. Дотогава препоръчвам на всички да изгледат сериала, защото колкото и банално да звучи, определено си заслужава!
Най-голямо впечатление тази година категорично ми направи "Двор" (Avlu). Приключих гледането му преди три месеца, но все още ми държи влажно в съзнанието и непрекъснато си пускам любимите си моменти от него. А те са толкова много... Малка част от тях, селектирани според мен като най-силни, можете да изгледате по-долу. Впечатлен от сериала, споделих мнението си за него още през март т. г., но тогава бях все още в самото му начало и дори и не предполагах какво още предстои. А то определено беше най-интересното. Ако някой все още не знае, в основата на сюжета на "Двор" стои Дениз, която влиза в затвора след поредния скандал със съпруга си, приключващ обаче с раняването му. Прострелва го дъщеря им Еджем, но Дениз поема вината ѝ, за да я предпази, и бива арестувана. Веднъж влязла в затвора, Дениз, която до момента е била най-обикновена съпруга и майка, е принудена да заеме страна - или на Азра, или на Кудрет, които неофициално са си разделили властта в него. И макар и съпругът ѝ да се възстановява след инцидента и да не подава жалба срещу нея, съдбата прави така, че Дениз остава в затвора, обвинена за убийството на неговата директорка. История за една майка, която с всички сили се опитва да предпази и защити дъщеря си от лошото в този свят, но така и не успява... Eджем бива убита от сина на Кудрет - Алп, с когото се запознават по време на свиждане на майките им в затвора. История, в която децата плащат за греховете на родителите си. До смъртта на дъщеря си Дениз остава невинна, но веднъж загубила я, животът ѝ коренно се променя и неизбежно ръцете ѝ се изцапват с кръв, в търсене и жажда за отмъщение.
Самата Дениз Демир лично за мен е събитието на годината, както обичам да се изразявам. Интересното в нейния образ и по-точно - развитието му, е, че веднъж влязла в затвора, тя бавно, но сигурно се променя. На пръв поглед деградира, защото след убийството на дъщеря си изпада в тежка депресия, от която излиза, водена единствено от жаждата си за отмъщение. Постига целта си, с която става всяка сутрин и си ляга всяка вечер, и става убийца. Превръща се в главатар на затвора и установява тоталната си власт в него, успявайки да бутне не по-жестоката му директорка от стола ѝ. Превръща се не толкова в капитан на кораба, колкото в пират. Само че с обърната символика, спасявайки го от пусналите пипалата си около него досегашни капитани. От морална гледна точка с всяко свое следващо действие Дениз потъва все повече и повече и се превръща в злодей. Тези, които са гледали сериала, сега може би четат и не разбират написаното. Защото другото и всъщност по-интересно в случая е, че докато Дениз деградира и се превръща в рецидивист, ние - зрителите, я подкрепяме с цялото си сърце. И сякаш извървяваме заедно, заставайки плътно до нея, пътят до съдебната зала, в която получава присъдата "лишаване от свобода до живот". Не само я оправдахме, не само я разбрахме, а дори я подкрепихме, въпреки че от гледната точка на здравия разум и морала, ако трябва да сме обективни, тя се превърна в жесток убиец. Като зрител през цялото време бях поставян пред дилема, защото всички героини в женския затвор, на които симпатизирах, бяха престъпили закона по някакъв начин. С развитието на сюжетното действие бяха обяснени причините за изборите на всяка да изцапа ръцете си с кръв, които мога да сведа до следните думи, изречени от една от затворничките: "Ние сме тук, защото се осмелихме да потърсим и раздадем справедливост там, където я нямаше".
Като всяка история, и в тази имаше добри и лоши. Иначе нямаше как да има филм, както се казва. Колкото и трудно да ви е да си представите, че изобщо в затвор може да има добри - да, имаше ги. Сериозно бе засегната темата за насилието над жени и домашния тормоз. Именно защитавайки се от мъже, повечето от героините бяха влезли в затвора, включително и главната. И ако трябва да говорим за защита, то жените показаха, че никак не си поплюват и не отстъпват на мъжете. Женски бой си спретваха с и без причина във всяка серия, изготвяха стратегични засади и коварни капани, сами си правиха оръжията - с две думи, все едно бяха на война. Властваше законът на джунглата. Накрая затворът вече не издържа и се взриви, разбира се - от самите тях. Пак ще кажа, че и след "Новата булка" (Yeni Gelin) женският бой ни най-малко ми липсваше :)
Какво бягство от затвора обаче направи Дениз... Няма как да не му отделя по-особено внимание. С една дума: легендарно! Планирайки всяка малка крачка и възползвайки се от всеки един момент, тя успя да избяга, за да убие убиеца на дъщеря си, посягайки първо на собствения си живот! От плаха, наивна и невинна след смъртта на дъщеря си Дениз се превърна в олицетворение на смелост, хладнокръвие, хитрост и дори до някаква степен психопат. Но и тук нека не се лъжем, че промяната ѝ беше за добро, колкото и абсурдно да звучи за тези, които не са гледали сериала и четат тази негова рецензия. Това, което Дениз направи, бе представено по такъв начин, че не можехме да приемем нещо друго за по-естествено, правдоподобно и справедливо.
Питате се къде бяха мъжете в цялата картинка? И по-важното - къде беше любовта? Защото няма да е турски сериал, ако няма любовна история в него. Да не говорим, че повечето се крепят именно на нея. И тук няма да се лъжем, че мъжките образи в сериала определено останаха в сянката на женските. За любовта ще кажа същото - имаше някакви няколкократни наченки и намеци за такава, но мъжете, били официално или неофициално във връзки със затворничките, рано или късно бяха ликвидирани, колкото и тъжно да звучи. Мнозина от феновете на сериала, включително и аз, обаче сме на мнение, че любовта нямаше място в тази история и неслучайно своеобразните връзки между някои герои не продължиха особено дълго. Някак си не изглеждаше сериозно. Доста почитатели шипваха, така да се каже, главните героини Дениз и Азра, но тъй като все пак говорим за Турция, никой не си позволи да покаже подобна еднополова любов по какъвто и да е начин. На преден план стоеше на пръв поглед духовната деградация, но погледната от по-голяма дълбочина и видяна като извисяване. И именно тези морални парадокси, ако мога да ги нарека така за по-лесно, с които се сблъсквахме постоянно посредством героините в "Двор", направиха от сериала шедьовър.
Не мога да не отдам специално внимание и на музиката, звучала в сериала. "Двор" (Avlu) за мен бе своеобразна музикална съкровищница! Благодарение на него се докоснах до изключително качествена музика. Не можете да си представите колко добре може да звучи турският ретро-рок! Парчета като "Длъжен си да живееш" (Yasamaya Mecbursun), "Насред нищото" (Issızlığın Ortasında), "Два пътя" (Iki Yol) и "Преди да умра" (Ben Ölmeden Önce) ми станаха любими. Същото важи за рапа - "И да ми простиш, аз няма да ти простя" (Sen Affetsen Ben Affetmem), "Страхувам се" (Korkuyorum), "Кой си?" (Kimsin), "Колко живота побира един двор?" (Kac Omur Sigar Bir Avluya), "Може би" (Galiba), "Абракадабра" (Abrakadabra) и още много други. За прекрасните съвременни адаптации на т. нар. "тюркю" (бел. ред. - традиционна фолклорна песен) нямам думи - "Без късмет, a с черна орис" (Talim Yok Bahtim Kara), "Чакай ме, малката ми" (Bekle Beni Kucugum), "Удари ме, но не ме ранявай" (El Vurup Yaremi Incitme Tabip), "В затвора" (Mapusun Icinde)... Самият саундтрак, който първия сезон бе дело на двойката Зейнеп Алася и Алпай Гьолтекин, а втория - на Сертач и Айтач Йозгюмюш, е изумителен. Някои от любимите ми теми чуйте от тук, тук и тук, а пълния плейлист - от тук!
За актьорското изпълнение също съм без думи - невероятна игра на Джерен Морай и Нурсел Кьосе, които познавам от предишните им роли съответно в "Моят живот" и "Твоят мой живот". Азра и Кудрет, на които вдъхнаха живот донякъде приличаха, но по-скоро не с предишните им героини. Открието на годината за мен е безспорно Демет Евгар, въплътила се като Дениз. Толкова много я харесвам, след като изгледах "Двор", че при последното си пътуване до Истанбул през октомври т. г. отидох на театралната постановката "Hedda Gabler", оглавявана от нея, за да я видя на живо. Невероятна актриса, с която могат да се конкурират малцина. Нергиз Йозтюрк, която вдъхна живот на директорката на затвора и социопат Зеррин, също се справи брилянтно с ролята си. Поклон и пред целия останал екип и по-специално - към режисьорите на "Двор" Хюлия Гезер и Шафак Бал и сценариста Ахмет Юрдакул, за невероятната работа и високото качество, с което определено оставиха голяма следа във филмовия бранш в южната ни съседка.
След всичко прочетено предполагам сте останали със смесени чувства за "Двор", ако не сте го гледали досега. Наговорих ви за насилие, отхвърлих любовта, подкрепих една морално деградирала убийца, изобщо - надали ви се иска дори да погледнете за какво става въпрос. Както навсякъде, и тук обаче монетата има две страни. Защото насилието е породено от липсата на справедливост, любовта е показана не само между мъжа и жената, а в много по-широки измерения, а убийцата е преди всичко майка, изгубила детето си. Учудващо бе как целият този парадокс бе толкова високо оценен в Турция по време на излъчването на "Двор". Но, уви, въпреки високите си рейтинги, сериалът все още не е подновен вече половин година след финала на втория си сезон. Обнадеждаващо и много радващо е, че сериалът бе закупен от американската интернет-платформа Netflix, по която в момента се излъчва и стига до зрители от цял свят. Надеждата за нас, феновете на "Двор", е третият сезон да бъде заснет и излъчен ексклузивно именно от Netflix. Дотогава препоръчвам на всички да изгледат сериала, защото колкото и банално да звучи, определено си заслужава!
„Докато излезем от тук, сме като едно семейство, живеещо под един покрив. И макар нашето да е малко странно, семейството е хубаво нещо.“
- Вече няма къде да избягаш от мен!
- Никъде не бягам, тук съм. Чакам те, за да те събера час по-скоро с дъщеря ти!
- Какво искаше от мен? Какво искаше от дъщеря ми?
- Какво мога да искам от вас, бе?! Всички до един сте играчки, животът ви не струва и пет пари! Ако не бяха такива като вас, как ние щяхме да управляваме такива места? Зависимата ти дъщеря си го заслужи!
- Не смей!
- Сега е твой ред!
- Не смей да произнасяш името на дъщеря ми!
- Добре, агънце. Нека името на дъщеря ти бъде твое! Та аз ѝ взех живота, живота!
- Ти ли уби Нихал?
- Какво? Откъде го измисли това сега?
- Откъде го измислих това сега?! Откъде? Азра, кажи, че не си го направила, моля те! Гледайки ме в очите, ми кажи, че не си го направила ти! Погледни се само... Проклятие! По дяволите!
- Аз го направих!
- Как сега ще съм ти враг?!
„Сега кажи, Кудрет, кой е господарят тук!“
„Маменце, успях, виж! С месеци мечтаех за този момент. Всеки ден чаках момента, в който ще убия това момче. Денем и нощем, будна и спяща - чаках деня, в който ще отнема живота на твоя убиец. Мислех си, че ще се успокоя. Мислех, че огънят вътре в мен ще угасне. Маменце! Що за болка е това?! Не угасна! Ах, Еджем! Що за болка е това, Господи?!“
- Трябваше да ме убиеш, докато имаше тази възможност. Но вече е късно. Този затвор ще бъде лобното ти място!
- Никога няма да те убия! Никога! Дори ще направя всичко по силите си, за да останеш жива. За да си спомняш всеки път, когато ме виждаш, какво значи болката по загубено дете!
„Сякаш живея нечий чужд живот. Коя си ти? Това не е моята ръка. Сякаш гледам с нечии чужди очи. Вече вървя като напълно друг човек. Сякаш никога не съм изживявала миналото си. Сякаш съм мъртва и вече диша някой друг.“
„Опитвам се да закарам този кораб до по-спокойно и щастливо пристанище. Правя всичко, за да излезете всички живи и здрави и възможно най-рано от тук. Иначе, аз съм домакинът тук, а вие сте пътниците. Мога и да вадя нокти, и да режа коси, и да разбивам усти. Но само преминалите границата ще се сблъскат с това мое лице. Извън тези изключения - тук ще се управлява по този начин! Някой да възразява?“
- Защо ни предаде? Защо предаде себе си?
- Заради нещо, което ти никога няма да имаш. Заради внучка ми. Но ти не можеш да ме разбереш. Защото все още си наивница, вярваща, че хората са добри.
„Запомни това лице. Защото то е последното, което виждаш на този свят!“
Поемете си дълбоко дъх, ако ви е дошло в повече, защото продължавам да ви говоря за престъпници. Този път - за крадци. Интересното тук е, че става въпрос за комедиен сериал, а именно - "Ах ти, Истанбул" (Ulan Istanbul)! Разказва се банда крадци, която обира глупави новобогаташи, чудещи се къде да си пръснат парите, или пък мошеници, мамещи хората и възползващи се от безпомощността и наивността им. Главатар на групата е Кандемир или съвременният Робин Худ, който краде, за да помага на бедните и онеправданите. Сформира бандата си от четирима младежи, ощетени по някакъв начин от съдбата. Поредна жертва на бандата, само че по погрешка, става Дерия, чийто баща, попаднал невинен в затвора, се оказва близък приятел на Кандемир. За да събере нужната сума, с която да откупи свободата му като гаранция пред съда - от 1 000 000 лири, бандата се "захваща" на работа и започва да върши това, което знае и може най-добре - да краде. Самата Дерия, изявявала се до този момент като актриса, се присъединява към групата като шестия ѝ член. Крадците се самонастаняват в дома на отдавна починалия Газанфер Невизаде в спокоен семеен квартал в Истанбул, представяйки се за негови наследници пред съседите си. А като параван за дейността си използват... китайски ресторант! Задачата им обаче се оказва по-трудна, отколкото са предполагали, когато научават, че съсед им е полицейският комисар Джейхун, а майка му е клюкарката на квартала Шехрибан, бъркаща си носа във всичко. Друг съсед - Хаяти, имащ финансови претенции към покойния им "дядо" Газанфер, още повече им пречи да си вършат "работата". Раждането на чувства между членове на бандата и съседите им пък тотално обърква всичко.
За да съберe нужната сума от 1 000 000 лири, "семейство" Невизаде извършва кой от кой по-абсурдни обири. При това - винаги или безобидни, или напълно заслужени за жертвите им. За да разберете по-добре, ви давам пример - един от първите удари на бандата бе кражбата на позлатена тоалетна! С или без която, несъмнено, собственичката ѝ ще мине. Разбира се, че крадците не оставяха следи след себе си и именно затова се измъкваха винаги чисти от всяко престъпление. Позлатената тоалетна, например, замениха с напълно обикновена, но боядисана в златна боя, така че глупавата ѝ ползвателка да не разбере, че е станала жертва на обир. Невизаде обраха още арабски шейхове, залагащи комарджии, но се превърнаха и в препъникамък за търговци на човешки органи, лихвари, имотни измамници, мними гадатели и псевдо-дарители. Сплотеността, която бандата показа, бе завидна и именно тя стоеше в основата на стопроцентовия ѝ успех. Парадоксалното бе, че престъпници - в случая крадци, също като в "Двор", раздаваха справедливост там, където я нямаше. И именно това тласна един полицай да се отрече от професията си и да премине на 180 градуса от другата страна, ставайки част от същия този екип, който по-рано преследваше.
Както загатнах, любовна нишка на фона на всичко това не липсваше. Триъгълник - също. И ако оправдах всичките кражби на бандата, то така и не можах да ѝ простя това, че си поигра с чувствата на невинните си съседи. От една страна, Дерия като част от групата, а от друга - Джейхун като полицейски комисар, бяха сгодени, но любовта във връзката им бе едностранна и несподелена. Ослепял от любов към Дерия, Джейхун дълго време не прозря истината за на пръв поглед симпатичните си нови съседи, и именно от чувствата му към нея те се възползваха до последно. И докато Дерия баламосваше Джейхун, изпитваше истинска любов към "колегата" си Ферди. Любопитно бе, че една от жертвите на Невизаде бе изиграна от актрисата Езги Еюбоулу, а Ферди, който я измами - от актьора Каан Йълдъръм. Които, както повечето сигурно знаете, по-късно бяха събрани отново на една снимачна площадка (на летния сериал от 2015 г. "В името на щастието" (Adi Mutluluk)), а екранната любов помежду им прерасна и в реалността. Дали защото можах да направя това сравнение или не, но така и не възприех двойката Дерия и Ферди в "Ах ти, Истанбул". Самата Дерия, признавам, не ми беше особено приятна по ред прични, които няма да изброявам. По-симпатична определено ми бе двойката Карлос-Ярен, изиграни съответно от Еркан Колчак Кьостендил и Шебнем Бозоклу, които с музикалния си дует и изпълненията си на и извън сцена ми пълнеха душата. Не е случайно, че именно клипът на песента "Горя" (Yanarim) в тяхно изпълнение е най-гледаното видео от турски сериал в YouTube с над 130 000 000 гледания към днешна дата.
Най-колоритният образ в "Ах ти, Истанбул" поне за мен бе Машука. Демет Гюл, която вдъхна живот на загорялата германка и братовчедка на Джейхун, установила се в дома им с майка му, е истинско откритие за мен. Влюбила се от пръв поглед в главатаря на бандата крадци Кандемир и по-точно - в усуканите му мустаци, Машука, водена от любовта си към него, във всеки епизод попадаше в коя от коя по-нелепи и комични ситуации. Чувствата ѝ към Канди, както го наричаше на галено, до последно останаха несподелени, но въпреки това за мен отношенията между тях, именно защото бяха коренно различни един от друг, ми бяха най-интересни и именно с екранната двойка "Кандемир-Машука" ще запомня тази симпатична комедийна история. За изненада на всички, на финала на сериала, макар и непосредствено, изглеждаше, че Машука и Кандемир са се събрали. Отношенията на Машука с вуйна ѝ Шехрибан бяха не по-малко колоритни и даваха поводи за умиране от смях. Ставайки дума за Шехрибан, ще кажа само едно - Зейнеп Канконде! Тези, които знаят за кого става въпрос, ще ме разберат, без да се налага да казвам каквото и да е друго. Но за тези, които не знаят, веднага пояснявам - става ли въпрос за комедия, комични образи и абсурдни ситуации, актрисата Зейнеп Канконде няма равна! За първи път се сблъсках с това талантище в "Новата булка", където играеше Айше, и останах много приятно изненадан, когато разбрах, че отново ще я гледам в "Ах ти, Истанбул". Всъщност именно нейното участие в сериала бе и една от причините да започна да го гледам. С Шехрибан се посмях така, както се смях и с Айше, за което благодаря на Зейнеп от все сърце!
"Ах ти, Истанбул" (Ulan Istanbul) ще нарека сериал all-inclusive. Защото в него имаше от всичко. И смях, и музика, и любов, и екшън, дори и мъдрост. Извеждащ основните послания в сериала бе симпатичното и на пръв поглед сърдито старче Сервет, което нито веднъж не слезе от прозореца на апартамента си, превърнал се за него в единствения му останал допир със света. Очевидно самотен, Сервет заговаряше всеки, минал покрай улицата в квартала, на която се развиваше сюжетът, и започваше да говори за щяло и за нещяло без да спира. В началото ми бе досаден, но с времето искрено го заобичах и го възприех като незаменимо парче от пъзела, направил от "Ах ти, Истанбул" толкова простичка, но в същото време и стойностна история. Като типичен дървен философ Сервет, чието име в буквален превод означава "съкровище", каквото и бе за сериала, изричаше най-големите и понякога трудни за приемане житейски истини.
За времето на излъчването си - 2014-а година, "Ах ти, Истанбул" направи не по-малък пробив от този, който направи и "Двор". Започнал като летен, но продължил заради успеха си и през основния телевизионен сезон, сериалът успя да напише история и да даде своеобразното начало на една нова ера в кинопроизводството в Турция. Защото последните му 7 епизода бяха излъчени в интернет на сайта на KanalD срещу месечен абонамент на символична цена. Животът на "Ах ти, Истанбул", свален от телевизионния екран заради понижилите му се рейтинги, не продължи дълго в интернет, тъй като допреди пет години зрителят в южната ни съседка все още не бе свикнал да си плаща, за да гледа това, което иска. Но ето, че днес това се превръща във все по-честа практика и турските сериали, които се произвеждат за излъчване на интернет-платформи, стават все повече и повече. Връщайки се на "Ах ти, Истанбул", вероятно именно и затова финалът му, показан в 39-та серия, изглежда донякъде отворен. Специално мен обаче ме задоволи напълно, най-вече заради хванатите за ръка и гледащи се влюбено Кандемир и Машука :)
- Наистина се изгубих! Когото и да питам, не познава вуйна ми. Опитвам се да намеря любовта на живота си, но как ще стане това, след като не мога да намеря дори вуйна ми?!
- Боже! Госпожо, добре ли сте? Няма Ви нищо, нали?
- Сърцето ми! Сърцето ми бие много силно.
- Паник-атака ли?
- Не, много по-голяма атака!
- Да Ви закараме в болница, ако искате?
- Това си ти! Доктор ли си, красавецо?
- Май си изгубихте ума...
- Ум ли ми остана, бе?! От 35 години чакам момента, в който ще се блъсна в някого и ще понеча да събера разпилелите ми се неща! С години всяка сутрин излизам от вкъщи с ръце, пълни с документи и бумаги.
- Боже, батко, това е посттравма!
- Госпожо, хайде, да отидем в болница!
- Този глас! Тези мустаци! Ах ти, Истанбул, на какво си способен!
- Слава Богу, че Ви няма нищо. Трябва да вървим, да остава в миналото! Хубав ден!
- Не, къде отиваш, изчакай малко! Казвам се Машука. Идвам от Германия. На 35 години съм и съм сама!
- Боже мили, какви жени раждат тези майки, бе!
- Моля?!
- Не се занимавай с този! Да си вървим! Господ да го накаже този безсрамник!
- Готов съм да те изям като топъл хляб! Какъвто щете ме наричайте!
- Като топъл хляб ще ме изядеш?! Какво друго ще направиш?
- Какво искаш да направя?
- Ами... Съблечи се! Хайде, съблечи се! После и аз ще се съблека. Хайде, събличай се!
- Сега?!
- Да, сега! Хайде, събличай се! Свали си панталона! Какво стана?! Срам ли те е?! Но се пишеше голям мъж, докато ме оглеждаше и сваляше! Хайде, свали си панталона! Да правим, каквото ще правим! Не ти стиска, нали?!
Когато две германки се срещнат в дома на един турчин...
„Не чух никой от вас да каже, че Денят на влюбените е капиталистически трик. А тези думи са най-голямата утеха за самотниците. Всъщност обаче са много верни. Системата създава подобни "специални" дни, за да ни накара да харчим пари. То не беше ден на майката, ден на бащата, ден на влюбените, ден на жената, ден на тези, ден на онези... Ей, нима любовта е нещо, което да показваме само в един-единствен ден?! Любовта я има 365 дни в годината. Системата е сгрешена и грозна! Любовта е до късмет, непонятна е. За някои е препъникамъче, за други е спасителен пояс, за трети е чиста сълза. Срещаш се с някого и си мислиш, че си влюбен в него. Но след два дни същият никакъв го няма. Не! Любовта не е каквото си мислиш, а колкото гориш! А за самотата винаги е виновно егото. "Аз", та "аз"! "Аз", та "аз"! Не след дълго се прибираш вкъщи, а вътре е тъмно. Няма никого. И после страдаш, че си самотен. Ей, нима остави място в живота си за някого друг, освен за себе си, че сега се оплакваш от самотата си?!“
Ако ви се гледа симпатична романтична комедия, изпълнена със семеен уют, топлина и обич, препоръчвам с две ръце "Моята сладка лъжа" (Benim Tatli Yalanim). Изгледах първия ѝ епизод още през лятото, когато започна, но едва в края на миналия месец ноември успях да намеря време да продължа да гледам сериала. Или по-скоро изчаквах да се съберат повече серии от него. Допадна ми изключително много още от първата му реклама и още от тогава си обещах, че ще го гледам. Дали защото ми напомня толкова на така любимия ми "Отново любов" (Ask Yeniden) или не, но от първия момент историята ме грабна. В основата на сюжетното действие стои Неджат - успешен бизнесмен, отглеждащ 6-годишната си дъщеричка Кайра сам, след като още докато тя е бебе, майка ѝ Айлин ги изоставя. Момиченцето не знае болезнената истина за майка си, а е лъгано от баща си, че тя работи като доброволка в далечна Африка. Настъпва шестият рожден ден на Кайра, на който от предишната година майка ѝ е "обещала" да присъства в едно от лъжовните си писма, написано от Неджат от нейно име. От друга страна, стои Суна, чийто брат ипотекира кафенето, с което семейството им се препитава, и потъва в дългове. Търсейки начин как да спаси малкия семеен бизнес, Суна се озовава в дома на Неджат и влиза в ролята на майката на Кайра за рождения ѝ ден, а впоследствие получава предложение да продължи тази игра за още 3 месеца.
На пръв поглед историята напомня съмнително много на тази в "Любов под наем" (Kiralik Ask) от 2015 г., но лично аз откривам в нея много повече елементи от друга хитова романтична комедия, за която съм писал много и която все още за мен е №1 - "Отново любов" (Ask Yeniden). Смея да твърдя, че чак сега, четири години по-късно, откривам отново тази така неподправена семейна топлина и уют, с която "Отново любов" ме спечели завинаги, в "Моята сладка лъжа". Самата актриса, изпълняваща главната женска роля - Аслъ Бекироулу, пък ми напомня толкова много на любимата ми Йозге Йозпиринчджи като маниери и поведение, че нямаше как да не остана запленен от играта ѝ. Малката Лавиня Юнлюер, играеща ролята на Кайра, гледах по-рано в "Малки убийства" (Ufak Tefek Cinayetler), като с неповторимия си чар и талант тя също бе един от факторите, благодарение на който започнах да следя сериала. Много приятно впечатление ми прави и Фуркан Палалъ, превъплъщаващ се феноменално в ролята на грижовния ѝ баща Неджат. Останалият актьорски състав също е на много високо ниво и се справя чудесно с работата си.
Зад голямата лъжа за майка си, с която Кайра живее откакто се помни, стои страхът на баща ѝ Неджат от това да я нарани. Именно воден от отчаянието си, той не само е склонен, но намира като единствено решение да изрече още по-голяма лъжа пред дъщеря си, представяйки напълно непозната жена за нейна майка. Като зрители сме по-склонни да разберем и оправдаем Неджат, тъй като драмата му като баща, отглеждащ детето си сам, е огромна. По-трудно е да възприемем факта, че Суна се съгласява да стане част от тази голяма лъжа, изречена при това пред едно невинно момиченце, копнеещо за майчина ласка. На пръв поглед изглежда, че единственият ѝ мотив са парите, които Неджат ѝ обещава срещу това да влезе в ролята на майка на Кайра, което в началото ни настройва срещу Суна, държаща се и без друго като едно непораснало дете. Но всъщност зад привидната повърхност на Суна и лекотата, с която се съгласява да стане част от тази голяма лъжа, стои не по-малка драма от тази на Неджат. Защото самата Суна е израснала без майка си, която ги е изоставила с баща ѝ, докато е била малка. И именно в тази травма, която Суна крие зад лековатата си усмивка и детинско поведение, се крие причината да влезе толкова добре в ролята на майка на Кайра и да бъде оправдана от нас, зрителите. Изключително силни са думите, които Суна изрича пред Неджат: „Не знам какво е да имаш майка, но знам много добре какво е за едно малко момиченце да порасне без майка“. Суна сякаш припознава детството си, макар и несъзнателно, в Кайра и именно затова я разбира толкова добре.
Освен с невинната лъжа, която стои в основата на историята в "Моята сладка лъжа", сериалът си прилича с "Отново любов" и по това, че главната героиня в него е израснала без майка си и е отгледана единствено от баща си. Именно тук се и крие причината Суна да се държи често не особено адекватно и като непораснало дете, да взима неправилни решения, да действа прибързано и да не мисли особено преди да каже нещо. Защото ако погледнем по-надълбоко в образа ѝ, това е вид защитна реакция. Именно затова и не съдя Суна, колкото и необмислено да постъпва често. Както повелява традицията на турските сериали, след като вече е пораснала, майка ѝ се появява отново в живота на семейството ѝ след толкова дълго време, решена да поправи грешките от миналото. Все още обаче не съм стигнал до момента, в който истината ще излезе наяве, но го очаквам с нетърпение. Същото важи и за появата на истинската майка на Кайра. Това, по което "Моята сладка лъжа" се отличава от "Отново любов", а то е доста важно, е, че в случая фалшива е майката, а не бащата. Което прави нещата доста по-различни, макар и основани на едни и същи мотиви.
Интересен е образът на героинята Ханде в историята. Безспорно тя е пълната противоположност на Суна - аналитична, обмисляща всяка своя стъпка и дума, рационална. Влюбена в бизнес-партньора си Неджат и бореща се за неговото внимание. С идването си Суна, която Ханде мисли за Айлин, се превръща автоматично в неин най-голям конкурент за сърцето на Неджат. Затова и Ханде прибягва до неособено почтени действия спрямо нея, възползвайки се от нейната лековерност и първичност. Да, Ханде е дразнителят в тази история, който пречи на събитията да се случват така, както биха се искали на зрителите, но тя също крие в себе си дълбочина, която лично на мен ми помага да я разбера напълно в постъпките ѝ. Несъмнено Ханде притежава ум като бръснач, който ѝ помага не особено трудно да разбере, че всъщност всичко е игра и представящата се за Айлин е Суна. Именно защото играе срещу противник със скрити карти, възприемам Ханде не толкова като злодей, колкото като не по-малка жертва на лъжата, поддържана от Неджат и Суна. И я оправдавам в постъпките ѝ, а дори намирам някои от тях за напълно логичен отговор на играта, от която без да усети става част.
"Моята сладка лъжа" определено не е само романтична комедия, както сигурно вече забелязахте по разказите ми. Разбира се, сериалът влиза напълно в жанровата си рамка, но съдържа много по-голяма дълбочина на ситуациите и образите, каращи ни да се замислим и да не гледаме на тях само повърхностно. Именно това и прави историята толкова стойностна. До момента съм изгледал първите 10 епизода от сериала и ми остават още 18 до финала му. Който, между другото, ще бъде излъчен утре вечер по StarTV. Затова и няма да се впускам в повече подробности, тъй като най-интересното, предполагам, тепърва предстои да изгледам. Фактът, че сериалът ме грабна още с началото си и че половин година, след като изгледах първата му серия, интересът ми към него не стихна и продължих да го гледам, ме кара да вярвам, че няма да съжалявам за избора си и занапред.
_________________________________________
Кои сериали впечатлиха вас най-много през изминалата 2019-а година, ще се радвам да споделите в коментарите по-долу! С пожелание към всички през новата 2020-а да продължим да се наслаждаваме на качествени и завладяващи нови заглавия!
1 коментар:
Мен ме впечатли Hercai(Вятърничев) сериал който в момента още се снима 2 сезон всеки един епизод те държи в напрежение а любовта между Рейян и Миран е завлядаваща дано го излъчат в бг ефир през новата година
Публикуване на коментар