Интервю с Дениз Акчай - сценаристката на "Истанбулска невеста"

Дениз Акчай е сред най-успешните турски сценаристи в последните няколко години. Водена от мотото "Бъди промяната, която искаш да видиш в света", пътят ѝ в телевизията започва в един от най-трудните моменти в живота ѝ. С работата си стои зад успешни заглавия, които сме гледали през годините и в България. Сред тях са "Голямата лъжа" (Buyuk Yalan), "Цената на славата" (Sohret), "Късчета живот" (Candan Ote), "Пламъкът на сърцето" (Yol Arkadasim), "Малки жени" (Kucuk Kadinlar), "Цената на живота" (Omre Bedel) и "Надежда за обич" (Benim Hala Umudum Var). През 2016 г. написва сценария на "Научи ме да обичам" (Bana Sevmeyi Anlat) с Кадир Доулу. Макар че през пролетта на 2017-а се присъединява към екипа на драмата "Истанбулска невеста" (Istanbullu Gelin) след нейното начало, с работата си по нейния сценарий се изстрелва на върха, предизвиквайки и себе си, и зрителите с една колкото традиционна и позната, толкова и необикновена и дълбока история. Нейния голям финал след две години в ефира и три сезона ще проследим само след седмица - на 31 май (петък), по StarTV. В интервюто, което днес СЕРИАЛИ в България представя на Вашето внимание, Дениз Акчай говори именно за работата си в "Истанбулска невеста" и написването на сценария на сериала. Приятно четене! 

Коя е Дениз Акчай? Ще ни разкажеш ли накратко?

Смъртта на баща ми бе повратен момент в живота ми. Беше си същинска психологическа травма за мен. Бях на 19 години и се затворих в себе си, животът ми придоби еднообразен и рутинен вид. Единственото, което ме разсейваше и ми носеше настроение по това време, бе един ситком, излъчвал се всеки делничен ден по TRT1. Казваше се "Макар и разделени, пак сме заедно" (Ayrilsak da Beraberiz), сериите му бяха 20-минутни. Връщайки се от училище един ден, си пуснах телевизора, но нов епизод нямаше. На следващия ден пак не излъчиха нова серия и вече не се стърпях и написах имейл до екипа на сериала. Дотогава бях следяла и други телевизионни програми, които рано или късно спираха, но този път, под голямото влияние на психологическото ми състояние (смее се), почувствах необходимостта да потърся сметка защо са ме лишили от единственото ми удоволствие. Отговорът дойде от Бирол Гювен. Обясни ми, че първоначалният замисъл е бил сериалът да се излъчва всеки делничен ден, но впоследствие са решили да го въртят вече само през уикенда. Бирол ме призова да изпратя запитването си до самата телевизия, добавяйки накрая решаващото за мен: "...очаквайки приноса Ви". Тогава се хванах за думата "принос" и без много да му мисля, написах сценарий за един епизод от сериала. След това го изпратих на Бирол Гювен.

Написала си сценарий на един епизод от сериала?!

Да. Всъщност още като ученичка винаги съм пишела пиесите, поставяни на края на всяка една учебна година. Най-голямата ми мечта беше да стана драматург в театъра, пишейки постановки. Никога обаче не бях опитвала да пиша сценарий. Изпращайки сценарий за един епизод от сериала, дори и не предполагах, че впоследствие ще го използват. Бях с настройката, че в най-добрия случай ще използват една-две реплики от него, ако им хареса. Но всичко се случи много по-различно от очакваното. Бирол ми писа, че притежавам усет за писане на сценарии и ме покани да се срещнем и да обсъдим евентуалната ни съвместна работа. Подскачайки и викайки от радост се прибрах вкъщи. По това време все още нямах лаптоп вкъщи и ходех в интернет-кафенета за целта. По изпратения от Бирол модел на сценарий първо написах на ръка своя собствен, а след това отидох до кафенето, за да го набера на компютър и да му го изпратя. Няколко дни след това получих следния имейл: "Снимаме епизода ти, ела да си вземеш парите, която и да си". Така поех от Измир към Истанбул по пътя на професията си.

Какви бяха предимствата и недостатъците на това да започнеш работа като сценарист толкова млада?

Когато Бирол ме посрещна на вратата, учуден ми каза: "Коя си ти? Много си малка, връщай се и викни кака ти". Впоследствие най-големият недостатък за мен бяха непрестанните ми опити да се впиша и докажа с уменията си в писателските групи, в които работех, тъй като почти винаги бях най-малката в екипа. Накрая ми омръзна да се доказвам и на 23 години реших да напиша първия си самостоятелен проект. Става въпрос за сериала "Голямата лъжа" (Buyuk Yalan) (бел. ред. - излъчен в България по Диема Фемили), който в продължение на два сезона се излъчваше с голям успех по ATV. Така започна моето собствено пътешествие в телевизията. Поглеждайки назад във времето, сега по-добре разбирам защо въпреки че толкова много обичам да пиша комедия, избрах драмата.

Защо?

Защото този период на доказване, за който споменах, бе по времето, когато участвах в написването на сценарии за комедии. И излизайки сама на ринга, исках да опозная себе си и границите си, да разбера докъде мога да стигна. Така избрах да се хвърля в непознатото за мен до този момент, а именно - драмата. И въпреки че винаги съм искала, така и не се върнах към комедиите. Но наклонностите ми към комедията в момента си личат в някои от абсурдните сцени в "Истанбулска невеста". Въпреки че в началото стоях встрани, леко подценявана, полагах големи усилия, за да попия от уменията на майсторите, с които работех заедно, с целия си поклон и възхищение към тях. Бях много добра ученичка. В този ред на мисли се радвам, че започнах толкова млада, защото някои мои колеги на моята възраст едва сега започват.

Какви са съветите ти към младите писатели, тръгващи по този път? Говори се, че влизането в сектора става все по-трудно. Какви надежди би им дала?

Не можем да даваме надежда на всеки, само и само за да не го обидим. Наясно съм, че да влезеш и да се докажеш в сектора, в днешно време е трудно, но няма да падна в капана на този иначе симпатичен въпрос, тъй като имам не особено приятен опит. През последните десет години проведох десетки семинари в някои от най-престижните училища и университети в страната. Имах възможността да се срещна със стотици млади хора. Говорих си с тях, опитвах се да ги разбера, на някои се постарах да помогна. Но на всички семинари се сблъсквах с една преобладаваща реакция и един и същи тон. По това време търсех млади хора за екипа си, които да го заредят с нова енергия. Взех няколко младежи под крилото си с едно единствено условие - през първите три седмици да идват при нас и само да ни гледат как работим. Разбира се, можеха да изказват своето мнение и да дават свои идеи. В това време ние бяхме готови да ги научим на всичко необходимо като за начало и ако впоследствие видехме нужния потенциал у някого, да го присъединим към екипа. Но всеки път, ама наистина всеки път, им омръзваше и си тръгваха.

Такова е младото поколение. Иска всичко да се случва на момента...

Сблъсках се с хора, които намираха работата ни за много изморителна и скучна. Разочаровани, ни казваха, че не са си представяли нещата така. И след най-много две срещи си тръгваха. На едно събиране на екипа, на което бяхме поканили младежи, дори имаше случай на един заспал. Представяте ли си! Въпросният, след като се събуди, каза, че ще става ютубър/влогър, стана и си тръгна. Уви, подобни реакции не бяха изключение, а по-скоро правило. Не мога да преброя колко точно души сме канели да се присъединят в екипа ни. Не искаха да положат усилия и да се потрудят. Искаха да минат по лесното. Но нашата работа не е лесна. Ако ще да имаш 41 градуса температура, си длъжен всяка седмица да пишеш сценарии от по 100 страници и да се съобразяваш с темпото на снимачната площадка. Аз специално никога не съм си мислела, че ще ми бъде лесно, работейки. Затова винаги съветвам младите хора, с които се срещам по повод професията си, да бъдат наистина наясно с това, което искат, преди да поемат по който и да е път. Какви усилия са способни да положат? Влагат ли страст и емоция в писането? И какви са очакванията им от професията? Сред всички младежи, с които се срещнахме и измежду които търсехме двама за помощник-сценаристи, не намерихме нито един. Казваха ни, че това не е тяхното място.

Известно е, че не обичаш да започваш работа по вече започнати, но оставени проекти. Случаят с "Истанбулска невеста" (Istanbullu Gelin) обаче е точно такъв - предишният сценарист на сериала напуска в 6-та серия, а ти заставаш на негово място, започвайки да пишеш 7-ма. Какво те накара да приемеш отправеното предложение да продължиш историята?

Познанството ми със Зейнеп Гюнай Тан. Това, че познавах езика, на който тя разказва своите истории, макар и допреди това да не сме работили заедно. Преди да ми предложат да стана главен сценарист на сериала, ме помолиха до края на първия му сезон да участвам в редакцията на сценария. Като такава започнах, но след безкрайните молби на екипа и мотивацията им за работа, която видях, нямах друг избор, освен да продължа като основен сценарист.

Как написа онзи седми епизод? Гледайки първо първите шест и концентрирайки се върху логичното продължаване на историята в седмия, или съсредоточавайки се върху героите и пътищата, откриващи се пред тях?

Ако трябва да съм честна, преди да ми предложат да се присъединя към екипа, не бях изгледала първите шест епизода от сериала. Но всички много добре ми обясниха как стоят нещата до последния детайл. Първо трябваше да изгледам първите шест епизода, а след това да напиша седмия. Тъй като финалът на 6-ти епизод, написан от напусналия ми колега, ми се струваше много нелогичен, в последния момент решихме да го презаснемем, за да започна със седми епизод по начина, по който сметнах за най-добре. Написването на 7-ми епизод се случи в рамките на четири дни. Беше много щуро да напиша сценарий от 100 страници в рамките на 4 дни за история, която ни най-малко познавам. Тази динамика и това тичане продължиха и впоследствие. Беше необходимо време, докато се сработя с екипа и със Зейнеп Гюнай Тан. Първоначално ми липсваше действие и интрига в историята, но знаех, че това няма да свърши работа, тъй като сериалът вече бе поел в различна посока. Вместо това, предпочетохме да се обърнем към индивидуалните истории на героите, които те да разкажат. Може би след 10-та серия нататък се сработихме и всичко потръгна. 

Двойките в "Истанбулска невеста" са коя от коя по-интересни. Коя според теб е идеалната двойка сред тях?

В нашата история няма идеална двойка. И именно към това се стремя най-много. Пишейки сценария, преценявам възможностите, които ми дават определеното събитие, място и герои, и създавам реалистични сблъсъци. Ако се огледаме около нас, нима съществува идеалната двойка, която никога не се кара? Именно в сблъсъка между двама души се ражда силата те да продължат по пътя си заедно. Именно сблъсъкът ги кара да поемат по нова посока, когато е необходимо. Затова в нашия сериал няма идеална двойка. Всяка се стараем да представим възможно най-реалистична и близка до зрителя.

Работейки върху героите в сериала, черпиш ли вдъхновение от реални личности?

Всеки един от героите в сериала има свое темпо, с което върви по пътя си и което в никакъв случай не трябва да нарушаваме. Но в повечето случаи черпя вдъхновение от реалността. Пък и самата ни история е базирана на действителен случай. Дори се стремя към близост с реални личности.

От дълго време насам не бяхме гледали възрастна двойка като Есма и Гарип. Ще бъдат ли щастливи двамата?

С най-голямо удоволствие със Зейнеп Гюнай Тан работим върху двойката Есма-Гарип. Тяхната предистория и сегашното им развитие много ме вдъхновява. Едно от схващанията, върху които винаги много съм мислила и с което не съм се примирявала, е, че след като стане майка и по стечения на обстоятелствата, разведена или вдовица, остане сама, жената оставя личния си живот настрана. След като Есма си припомни за първата си любов, тя започна да живее в мир със себе си. Тя не е нито само нечия майка, нито нечия леля, баба или свекърва - тя е и жена. Пиша историята ѝ с голямо удоволствие. С две думи мога да кажа, че зад обожествявания и свещен образ на майката в нашето общество стои една затворена в плен на предразсъдъци и забравила себе си жена. Важно е да уточня, че това не значи Есма да се отдаде изцяло на личния си живот и да премине в другата крайност. Не е необходимо и да се хвърля в безсмислени отношения заради самите отношения. Есма е влюбена в Гарип и те са щастливи. Не знам по каква посока ще поеме пътя им, на въпроса дали ще бъдат щастливи заедно, също не мога да отговаря с "да" или "не", но Есма, изживявайки тази своя втора пролет, със сигурност ще бъде себе си. Тоест, щастлива.

Мнозина критици излязоха с мнението за "Истанбулска невеста", че след втория му сезон сериалът не става за гледане, тъй като е придобил вид на психо-трилър. Съзнателно ли поемате по тази посока?

С изключение на една-единствена седмица, всеки епизод от втория сезон на "Истанбулска невеста" бе на първо място по гледаемост в категориите AB (интелигентни зрители) и ABC1 (млади зрители). В тази връзка да се твърди, че сериалът не е гледан, е несъдържателно. Въпреки подобни мнения, смятам, че установихме една много трудна динамика. Във втория сезон на сериала включихме към сцените сеанси с психолог. И във всяка серия, в която такъв липсва, всички недоволстват и искат още и още. Именно сеансите с псиложката в сериала са сред най-гледаните и коментирани сцени в сериала. Фактът, че тези сцени привличат зрителите и ги карат да застанат пред екрана, ме кара да изразя безкрайните си благодарности към Зейнеп Гюнай Тан и целия ни останал екип. Да пишеш интриги, е и много лесно, и много забавно. Вече 18 години работя като сценарист, но никога досега не ми е било толкова трудно. Защото с всички сили бягаме от лесното. Като общество се уморихме. Изморихме се от толкова интриги и екшън, идващи едни през други. Зрителят лека-полека се отдръпва. Най-голямата награда за нас е фактът, че вече се обръща към онези на пръв поглед малки и незначителни детайли, които са способни да променят човешкия живот из основи, и наблюдава с интерес лекуването на човешката душа. 

Представяте познатите клишета в нова опаковка и дори в най-трагичните моменти винаги показвате светлината в тунела и надеждата. Гледайки "Истанбулска невеста", човек не може да седне и да си поплаче като хората, както се казва. Защо?

Правим това напълно съзнателно. Ако зрителят ще плаче, то това няма да е, когато някой умира. А когато неговият любим прояви силата отново да се хване за живота и да продължи по пътя си. Нека си поплаче, но под влиянието на силата на човешката душа. След това да си поеме дъх и вдъхновен от тази сила, да продължи по своя път. Чувството, което искам да предам посредством "Истанбулска невеста", е изсипването на пороен дъщ, разяряването на разрушителна буря, след която обаче изведнъж слънцето отново изгрява и на небосклона се появява дъга. Посланието ми към зрителя е: "Птицата умря, но ти си спомняй за полета ѝ".

Има ли герой от "Истанбулска невеста", който искаш да заведеш на психотерапия при г-жа Идил? Кой е? И коя ще е първата му реплика, която ще напишеш?

След този дълъг сезон смятам, че ще е най-добре ние от сценарния екип да отидем на психотерапия при нея (смее се). Но ако все пак трябва да е някой от героите, то нека това бъде Ипек. Ако бях на мястото на психоложката, щях да я попитам: "Миличка, какъв ти е проблемът?". Смятам обаче, че психоложката първо дълго ще я гледа и ще я чака сама да се излее. Ипек не обича да слуша.

Като зрители, гледайки с голямо удоволствие психотерапевтичните сеанси, всички малко или много търсим лек и на своите проблеми. Наясно ли си с отговорността си, която поемаш, пишейки тези сцени?

Първо искам да кажа, че в крайна сметка "Истанбулска невеста" е просто един сериал. Щастлива съм, че един сериал ни кара да вадим дълбоко пазенето в себе си наяве. Но е само един сериал. Затова и не бива да се възприема като някакъв проект със социална насоченост. Както вече казах, работата ни е трудна. От нас се изисква да поддържаме определено темпо, да привличаме интереса на зрителя и да го вълнуваме в продължение на най-малко 140 минути. Накуп с всичко това не страдам от желанието да предам възможно най-доброто послание на зрителя. И без друго, дори самите герои в историята не винаги постъпват добре. Понякога поемат по грешния път. Като зрител аз обичам да наблюдавам тяхното развитие. От самото начало на сезона сцените с психотерапевтичните сеанси обаче са много важни за мен. Защото в случая изхождам от личния си опит. Като малка винаги исках да стана писател. Но заради наложеното схващане, че ако стана писателка, ще си остана гладна, при влизането си в университета не се престраших да се запиша в съответната специалност, а избрах историята. Следвах две години, след което се ориентирах към "кино и телевизия". И чак после дойде ред на писателството. Като план "Б" пред мен обаче винаги е стояла психологията. Имам голяма страст към нея. В специалност "психология" обаче започнаха да приемат студени със среден успех. И всеки, който не можеше да влезе с математика, влезе с психология. Преживях голямо лично разочарование. Впоследствие, гледайки хората около себе си, започнах да забелязвам, че те се опитват да скрият факта, че ходят на психолог. За тях това беше нещо срамно. Чрез средствата, които ми дава телевизията, аз съзнателно избрах да представя психотерапиите като нещо напълно нормално, за което не е срамно да се говори. Себепознанието е процес, продължаващ цял живот. А най-добрият помощник е психотерапията. Всяка седмица си говоря по един час с д-р Гюлсерен Будайъджъоулу (бел. ред. - автор на книгата "Върни се към живота" (Hayata Don), по която е адаптиран сериалът "Истанбулска невеста"). Разказвам ѝ сцените с психотерапиите на Адем. Но не само неговата, а и историите на всички останали герои. Баща ми, например, беше човек, който не можеше да изразява любовта си. Обичаше много, но не даваше израз на чувствата си. Цялото семейство обичахме да гледаме едно предаване, което той много харесваше. В края на един епизод, за голямо учудване на всички ни, баща ми просто извика с цял глас: "Много ви обичам!". Мисля, че "Истанбулска невеста" излъчва точно това чувство, и много се радвам.

Ако в края на сезона трябва да убиеш някого от героите, кой би бил той?

Ако задължително трябваше да убия някого, макар и с голямо нежелание, със сигурност това щеше да е Есма. Тя е опората на семейството и на конака. За мен би било много интересно да проследя историята на това семейство след смъртта на неговата глава. Кой и по какъв път би поел... Но как бих я убила, не знам. С останалите колеги от екипа сигурно щяхме да измислим 50 начина. Но след всичко, което е преживяла досега, най-удачно би било да умре в покой. 

Свидетели сме на резки маневри в историята. Понякога започваш линия на интрига или сблъсък, но бързо се отказваш и правиш рязък завой. Като отношенията между Сюррея и Джан във втория сезон, например. Защо?

Отношенията между Джан и Сюррея бяха най-естественото нещо, което се очакваше от всички. Беше ясно, че след раздялата си с Фарук някой ще се опита да обърка Сюррея. Мурат Айген, който вдъхна живот на Джан, се представи впечатляващо с играта си. Само че динамиката и посоката на нашата история нямаше да може да понесе подобно нещо. Тук е мястото да кажа, че осъзнахме това в процеса на писане, не го планирахме предварително. Едно от нещата, които най-много ме мъчат в нашия сектор, е, че сме принудени да чертаем пътя си на работа в процеса на самата работа. Със Зейнеп доста дълго време си говорихме за Джан, но в крайна сметка решихме, че развитието на неговата история не би се вписало в основната такава и затова бяхме принудени да се откажем от него.

Беркай Хардал, вдъхнал живот на Мурат, внезапно реши да напусне екипа на сериала. Как се справяте с подобен тип неочаквани и кардинални промени?

Фактът, че Беркай се бе споразумял за участие в друг проект, и ни съобщи новината за напускането си в последния момент, ни създаде големи проблеми. Помолихме мениджърите му да изчака малко, за да допишем историята му с добър край, но в отговор получихме, че през следващите дни е възможно той да не се появява много-много на снимачната площадка заради новия си ангажимент. Трябваше в рамките на един епизод да се разделим с него. Епизодът с неговото заминаване лично на мен ми е един от най-нелюбимите. Досега не се бях сблъсквала с толкова внезапна и неочаквана атака, надявам се и занапред да не ми се случва повече. На някои актьори, например, им се налага да заминат за чужбина временно или поради здравословен проблем, да отсъстват временно от снимачната площадка. Такива случаи също ни затрудняват, но сме принудени да работим в движение и според ситуацията, което изисква още по-големи усилия от наша страна.

Разкажете ни повече за сценарния екип, с който работите по "Истанбулска невеста"!

В екипа ни сме четири жени. Селин и Айше са мои много близки приятелки, с които завършихме заедно като писателки. Заедно пишем историите в епизодите. Четвъртата е Армаан, тя пише диалозите между героите. Работя с нея вече 13 години, много ми е скъпа. Едновременно с работата си по "Истанбулска невеста", пише и своя собствена книга.

Мечтаеш ли да ти дадат време, от 2 години например, в което да напишеш на спокойствие сценарий за сериал?

Дайте ми две години и ще напиша на спокойствие и игрален филм, и книга. От дълго време имам такава мечта. Ще ми се в този период от време да успея и да завърша висше образование по психология в Англия. Но кога ще дойде моментът за тези две години, не знам.