Интервю със Зейнеп Гюнай Тан - режисьорката, стояща зад "Времето лети" и "Истанбулска невеста"

Зейнеп Гюнай Тан е сред най-успешните турски режисьори за последните години. Започва да работи като асистент-режисьор в игрални филми през 2000 г., като през 2007 г. заснема първия си сериал - излъченият в България "Изгубени години" (Kaybolan Yillar). През 2008 г. следва работата ѝ по комедията "Комшии" (Esref Saati). Големият ѝ талант бива забелязан и оценен подобаващо едва през 2010 г., когато застава на режисьорския стол на семейна драма №1 след "Листопад" (Yaprak Dokumu) - "Времето лети" (Oyle Bir Gecer Zaman Ki). Следващите ѝ изяви са в не особени успешни заглавия - в "Тайни" (Kayip) от 2013-а, "Моето име е Гюлтепе" (Benim Adim Gultepe) от 2014-а, "Великолепният век: Кьосем" (Muhtesem Yuzyil: Kosem) от 2015-а и "Добри приятели" (Arkadaslar Iyidir) от 2016-а година. Изключително голям успех бележи с работата си по хитовата драма "Истанбулска невеста" (Istanbullu Gelin), започнала през пролетта на 2017 г. и подготвяща големия си финал след три сезона и 87 епизода в края на този месец - на 31 май. За работата си като режисьор във феноменалния проект Зейнеп Гюнай Тан разказва подробно в своето най-ново интервю, взето от основателката на най-влиятелния и посещаван сайт за телевизия, кино и сериали в Турция - Ranini.tv, което СЕРИАЛИ в България преведе специално за вас. Приятно четене! 

Преди време те питаха какво е чувството да си млад режисьор, работещ с опитни актьори, но сега - 10 години по-късно, е по-правилно да попитам какво е чувството да си опитен режисьор, работещ с млади актьори?
Този въпрос е много труден, започнахте от най-трудната част (смее се). Като цяло на снимачната площадка няма кой знае колко млади и неопитни актьори. С тези, които можехме да определим като такива (бел. ред. - визира напусналите в края на втория сезон на "Истанбулска невеста" Беркай Хардал и Хира Койунджуолу), се разделихме. Но с времето погледът ми върху актьорската работа се промени. Щастлива съм, че работя с актьори, гледащи на професията си от положителните ѝ страни. Работя с актьорски екип от големи професионалисти. Ако все пак трябва да отделим някои като по-млади и ново прохождащи, то това са Ългаз Кая и Юнус Нарин, които вдъхват живот на героите Есма и Герип в тяхната младост. Много са талантливи. Смятам, че актьорската професия се състои в желанието за познание на човешката душа, в любопитството към човешката природа. Имаше период, в който даден актьор играе в определен сериал и натрупва популярност до такава степен, че не може да върви спокойно по улицата. Смятам, че в момента по-важно от самите актьори, играещи в сериалите, е предаваното от тях съдържание и послание, и този проблем постепенно отшумява. Обожавам и търся млади актьори, раздаващи се максимално в работата си и търсещи отговорите на тайните за човешката природа.

В началото, когато "Истанбулска невеста" започна, бях сред критикуващите сериала. Питах се: "Защо отново имение? Защо е толкова ала "Имението с лозите" (Asmali Konak)?". Впоследствие обаче успя да промениш мнението ни за сериала. Къде намираш тази сила?
Сега ще обясня. Вярвам, че вместо да търсим външни източници за създаването и развиването на истории, е по-добре да се вгледаме навътре. Това, което искам да кажа, е, че е време да се обърнем към историите от нашите земи, да си спомним за хората преди нас и да почерпим вдъхновение от тях. В тази връзка - да намериш напълно нова и неразказвана до момента история, е много трудно. Да можеше да намирахме... Това, което ни остава, е да преразкажем вече познатите истории, но от различна гледна точка, поглеждайки на нея от по-различен ъгъл. Дори да разпозная в дадена история вече позната такава, ако е разказана по-различен начин, за мен тя е ценна. Ако сметнем това за сила, както го определяте вие, то ще обясня откъде се черпи тази сила. Никога не пазя това, което събирам като информация, вдъхновение и истории, за себе си, за евентуален бъдещ кино-проект или за най-близките си приятели. Това, което съм научила, което ми се е сторило интересно, което ме е развило, независимо дали добро или лошо, споделям с приятелите и семейството си и с изразните средства, които ми дава телевизията. Не виждам телевизорът като някаква граница между мен и зрителя, а тъкмо напротив - като прозорец към моя вътрешен свят, през който всички да могат да погледнат. 

За основната екранна двойка в "Истанбулска невеста" - Сюррея и Фарук, зрителите споделят, че сякаш наистина са женени...
Това е така, защото заставайки пред камерата със съзнанието, че заснетото ще бъде показано по телевизията, не работим с нагласата всичко да изглежда перфектно и изпипано до последния детайл, не крием недостатъците си и не подчертаваме предимствата си, а се откриваме напълно и сме такива, каквито сме. 

Защо избра да работиш по история, развиваща се в прословутия и емблематичен за турските сериали т. нар. конак?
До преди "Истанбулска невеста" не бях снимала подобен проект и исках да опитам, да създам връзка между разказваната история и мястото, на което се развива. Пък и от самото си начало "Истанбулска невеста" никога не влезе в наложения стереотип за подобни сериали. Това е история, разказващ за силата на любовта, която променя човека.

Тук е мястото да вметнем, че доста умело си играеш със наложените стереотипи за т. нар. господарка на имението - каквато в случая е Есма...
В основата си "Истанбулска невеста" се придържа към сблъсъка на младата амазонка, израснала в огромния град, успяла да съхрани добротата и чистотата си и да върви здраво стъпила на краката си сама, срещу своята свекърва, изживяла живота си под строго определени канони, спазваща традициите и зависеща от хорското мнение. По-интересна е тяхната трансформация, на която всички ставаме свидетели. Гледайки първия епизод, може да си кажете, че това е обикновен сериал с конак, но ако трябва да съм честна - започнах да го снимам именно с такава нагласа. Ако обаче продължите да следите историята, ще забележите постепенната промяна, която двете героини преживяват. И макар да отнема малко повече време на зрителя да го осъзнае, именно в това е основата на сериала - тяхната трансформация. Тук е мястото да отбележа, че с присъединяването на Дениз Акчай към екипа ни (бел. ред. - сценаристката на сериала, започнала да работи по сценария му с началото на втория му сезон) посоката, по която вървим всички като екип, стана още по-ясна и осветена. Много съм щастлива, че я познавам - заради начина ѝ, по който гледа на живота, и заради приятелството ни. И двете гледаме от една и съща гледна точка, а това е много важно при създаването и развиването на една история.

Преди Дениз Акчай беше известна със сълзливите си драми или т. нар. любими сериали на зрителите в основната категория TOTAL. Разпознаването ѝ като сценарист беше почти невъзможно, тъй като не се отличаваше с кой знае какво. В "Истанбулска невеста" обаче сякаш се е поотпуснала и смело разказва това, за което явно досега не имала нужния кураж...
В този ред на мисли, с Дениз сме имали не едно и две търкания. Беше ми доста трудно да отместя съзнанието ѝ от до болка познатите интриги към това, което пише в момента. Тя е невероятен сценарист. Писател, с когото можем с часове да обсъждаме това, върху което ще работим заедно. Когато Дениз започна да пише по-смело и да излива това, което дълго е пазела в себе си, на страниците на сценария на "Истанбулска невеста", нямаше по-щастлив човек от мен. И това е много по-важно от рейтинга. Има много по-голяма стойност за мен, а вярвам и за всички останали от екипа, и за зрителите. 

Начинът, по който завършихте втория сезон на "Истанбулска невеста", беше невероятен. Достоен за голям финал или иначе казано - "grande finale". На всички ни обаче беше ясно, че нито каналът, нито продуцентите ще се откажат от сериала току-така и дойде новината за подновяването му с трети сезон. Какви бяха първоначалните ви представи, започвайки да работите върху него?
Според мен историите, които да разкажем, все още не са свършили. И без друго нашата история никога не се въртя около определена голяма тайна или някакво голямо събитие. Основната тема на сериала бе "промяната в човека". При какви условия и как се променя един човек? Старахме се да отговорим на този въпрос. Човек може да се промени безброй пъти. От друга страна обаче, стоят неговите близки, които също се повлияват от неговата промяна, както и отношенията му с тях. Хората и връзките, които създават помежду си, са един неизчерпаем ресурс за разказване на истории, стига зрителят, свикнал да гледа сериали, градящи се на принципа "голямо събитие, по-голямо събитие, още по-голямо събитие", постепенно да отвикне и да погледне от различна гледна точка. Като се върнем назад, в двата изминали сезона на "Истанбулска невеста" нямаше кой знае какви големи събития и повратни за героите моменти. Хайде, като такива можем да определим смъртта на Бегюм и сблъсъка на Есма и майката на Адем в горящата колиба. За сериал, продължаващ вече толкова дълго време, един епизод от който е по около 150 минути, това е голямо постижение. В "Истанбулска невеста" разсъбличаме човешката душа и представяме влиянието на преживяното от нея.

В други сериали всичко се случва на много бързи обороти. Да кажем, че главната героиня е подложена на домашно насилие, отвличат детето ѝ, домът ѝ изгаря, чупи си ръката... В един момент зрителят гледа единствено действие, без придружаващи го емоции. Затова и гледайки сериал като "Истанбулска невеста", първоначално това му се струва странно.
Всичко това не отговаря и на реалността, не е истинско. Ако всичко това се случи на човек толкова бързо в реалния живот, то накрая той или ще даде син екран, или ще изпадне в нервна криза. Просто не е реалистично. Много повече време изисква да представиш как дори едно на пръв поглед дребно нещо може да даде наистина голямо отражение в живота ти и да го промени. Да разкажеш това в драма от по 150 минути всяка седмица, е наистина трудно. Много сценаристи решиха да се оттеглят от системата, налагаща все по-дълги епизоди на сериалите, и тяхната липса запълниха чужди истории. Сметките се промениха и историите вече се свеждат до ключовата дума "събитие". В един момент бях изпаднала в положение да не искам да работя по нито един от предлаганите ми сценарии. Никак не вярвам, че на един човек могат да му се случват толкова много неща, както ни представят във все повече от новите сериали. Не вярвам и на реакциите му след толкова много преживяно. Забелязах онези нотки, които търсех и намирах за реалистични, в сценария, написан от сценариста, работел по първите епизоди на "Истанбулска невеста" - Али Айдън. Влюбих се в начина му на писане и в неговата спокойна на фона на останалите истории. Впоследствие решихме да продължим неговия начин на работа и това се превърна в наша основна цел. Извадихме голям късмет, че зрителят прие това. С две думи - ако зрителите продължават да ни гледат с една и съща любов вече два сезона, значи имаме още какво да им разкажем. 

Конакът се превърна в един от главните герои в сериала. В началото на третия сезон на "Истанбулска невеста" неговият образ застана на заден план и зрителите останаха с усещането, че някой от любимите им герои сякаш е умрял...
Според мен не е точно така. Признавам, че конакът стана като герой в сериала, но от друга страна, издавайки на зрителите финала на историята в началото на третия ѝ сезон, сякаш малко ги поуплашихме. Казаха си: "Историята, която бяхме свикнали да гледаме, придоби съвсем различен вид". Но представената в началото коренно различна история е кратка. Беше нещо като "cold open".

Направихте скок във времето от 20 години и ни пренесохте в 2038-а. Как се решихте да направите това?
2038 година е напълно неизвестна за нас, като една загадка е. Уповавахме се изцяло на въображението си, създавайки картините от бъдещето. Седнахме и започнахме да разсъждаваме. Започнахме от психоложката. Помислихме си: "Сменила ли е кабинета си тази жена след 20 години?". Казахме си, че е редно да го е сменила. После помислихме как би могъл да се промени един кабинет. Казахме си, че пръстта е свършила, за жалост. И всички растения, с които декорирахме кабинета, бяха в саксии, пълни не с пръст, а само с вода. Но никой не забеляза това. Сметнахме, че старата мода ще се е върнала. Подходихме към нея така, с изключение на облеклото на Яз. Обичам къщите на героите от историите, които снимам, да са препълнени с всякакви вещи. Никак не харесвам стилизираните и минималистични домове. Винаги вкарвам малко хаос и симпатичен безпорядък. Конакът на Есма, например, не е разхвърлян, но е пълен с всякакви дребни нещица. Детайли, събирани през годините и отразяващи живота и вътрешния свят на човек. В 2038 г. искахме да направим точно обратното. Всички знаем, че тенденциите са обзавеждането да става във все по-минималистичен и стилизиран стил. И така се получи по-спокойна и бяла обстановка в кабинета на психоложката. Всички тези решения взехме заедно - аз, екипът сценаристи, визуалните режисьори, декораторите, гримьорите... Тормозехме си главите в продължение на дни. Направихме версия на iWatch, показваща самоличността на човек. Хората вече не си говореха чрез видео-разговори, а чрез холограми. За фон пуснахме да лети дрон, който всички помислиха за самолет, но не беше. Дрон, служещ за превозно средство - на хора и на стоки. Благодаря на целия екип за усилията, които положи за тези две минути и половина в картини от бъдещето. 

Преди време в интервю беше споделила, че се чувстваш най-богатия човек на света, щом работиш с добри и качествени хора. Още ли мислиш така?
Точно така е. И това е много важно. Така е и, щом става въпрос за съставянето на актьорския състав. Неведнъж са казвали, че актьорите си стават като семейство. Всички сме хора - със своите добри и лоши страни. Никой не е напълно добър или напълно лош. Искрено вярвам в това. Но е много важно да вървиш по пътя на живота с намерението да си добър, да се стараеш да бъдеш такъв. Това винаги е било най-важното ми условие към хората, с които съм работила, независимо от таланта им. Отдавам голямо значение дали хората, с които работя, гледат на живота като мен. Същото важи и за историите, които разказвам. Заставайки зад даден проект с работата си, не се стремя към не знам си колко висок рейтинг, награди, признания, големи печалби и пари. Просто много обичам да разказвам истории. Имам ценности, в които вярвам и от които никога няма да се откажа. И намирам за много ценна възможността да ги изразявам чрез телевизията. В основата си телевизията се възприема на първо място за търговия и бизнес. Аз обаче вярвам, че не е точно така. Вярвам, че това е средството, чрез което като творци се свързваме с хората. Вярвам, че телевизията трябва да показва модели за подражание и е особено важна във възпитаването на децата. Затова, винаги когато мога, ще стигам до хората, разказвайки им истории за доброто. Ще се върна на клишетата, с които ни се налага да работим, и ще дам пример със сцената от погребението на Бегюм в "Истанбулска невеста". Вместо да накараме зрителя да си каже за сина ѝ: "Милото дете, загуби майка си, жалко", предпочетохме да представим една по-различна гледна точка, за което много ни помогна звучалата като фон на тази сцена песен на Нил Караибрахимгил "От мен за теб" (Benden Sana). Поставих се на мястото на умиращата Бегюм и се запитах какво бих казала аз на детето си в такъв момент. Предпочетох да представя гледната точка, че: "Да, майка ти почина, но това е част от живота". Смятам, че се получи много по-впечатляващото от обичайните трагични мелодии. Имаше послание за надежда и светлина в настаналия мрак. 

С години бях на мнение, че не е задължително телевизията да служи за пример на обществото и да е възпитателно. Обаче - доскоро. Промених мнението си в обратната посока. Ти как мислиш?
Разбира се, че телевизията трябва да дава пример на обществото. Миналата година присъствах на семинар относно равните права на половете. Ако някой се интересува от подобна тематика, непременно да отиде. Там научих, че според проучване, направено от университета George Town, телевизията, киното и рекламите играят по-голяма роля във възпитанието на децата от техните родители. Особено става въпрос за малките момичета. За тях важи следният принцип: "Ако тя не го вижда, тя не може да го направи". Ако, например, не покажеш на едно момиче, че може да бъде пилот, то надали дори би се замислило за тази професия. Ако не покажеш на едно момиче, израснало в традиционно семейство, как една майка шофира, а бащата седи на задната седалка, когато то порасне, няма да кара кола. Разбира се, телевизията няма за задача да образова, но налага определени стереотипи сред обществото. Именно обаче и телевизията е средството, с което можем да разбием тези стереотипи и ако не успеем да наложим нови, поне да ги разширим. На семинара, на който присъстваха, отправиха следното предизвикателство към всички нас - да напишем на лист хартия какво си представяме, когато чуем думата "селянка". Всички я описвахме като носеща шалвари, работеща на полето, говореща на диалект, готвеща... А всъщност има жени, произвеждащи и продаващи сладко от различни плодове. Има и жени от село, живеещи в големите градове. Никой от нас обаче не се досети да напише такива примери, защото от периода на Йешилчам (бел. ред. - т. нар. период/епоха от турското кино от 70-те-80-те години на миналия век) всички сме свикнали с този стереотип за образа на селската жена. Когато затвориш очи и си помислиш за нещо, в първия момент винаги изникват образите, налагани от телевизията, киното и рекламите. Когато обаче разполагаш със 150 минути екранно време седмично, е добре да осъзнаеш и да се възползваш от възможността да разчупиш малко по малко тези наложени клишета. Щом ни дават толкова ефирно време, нека то бъде от полза и поне да не допринасяме за още по-стеснените ни и ограничени представи за живота.

Целиш ли да предадеш някакво послание на аудиторията с работата си?
Основната ми цел като режисьор не е да предавам послания. А да разказвам истории, посветени на хората. Гледайки чуждестранни продукции, биваме поставени в определена ситуация и я гледаме отстрани, но нужната поука си вадим сами. Когато някой ни говори нещо, чуваме това, което искаме да чуем. Когато четем роман, си изграждаме собствени образи на героите в него. Да подтиквам аудиторията към каквото и да е чрез някакви послания, не е нито моя работа, нито на телевизията. Не е и в правото ни. Но когато разказваш история, е важно да създадеш герои с дълбочина, които зрителите да се опитват да разбират, да се разпознават в тях и да взимат по нещо от тях за себе си. Към това се стремя. И, разбира се, към разчупването на установените стереотипи. В "Истанбулска невеста" си поиграхме с представите и асоциациите за думата "леля" чрез образа на Сенем. Нашата леля не е от обичайните, каквито сме свикнали да виждаме. Не сме свикнали и да виждаме жени, страдащи от домашно насилие, които да насочват съпрузите си към психолози. Камо ли пък жени на по 60 години, решили отново да се омъжат и да преследват щастието. Ако успеем да променим отношението дори на един човек към тези роли, които си даваме сами в обществото, в което живеем, значи сме си свършили работата. Ако за възрастната си майка, останала вдовица, но години след това решила отново да се омъжи, не кажат: "Погледни се на колко си години, къде си тръгнала да се омъжваш, стой си на мястото". Имаме 150 минути екранно време, за да навлезем в дълбините на човешката душа и да покажем, че за нея няма нищо невъзможно. Целим се към това зрителят сам да си задава въпроси. 

Бяхте номинирани за награда "Emmy". Какво беше чувството?
Беше много хубаво, изпълни ни с гордост. Най-хубавото чувство е да представиш страната си на целия останал свят чрез работата си. Миналата година спечели "Черна любов" (Kara Sevda) и отвори пътя на нас, "Искрите на отмъщението" (Cesur ve Guzel) и Толга Саръташ тази. Много е вълнуващо. Намирам това постижение за много голямо за нас като страна, в която сме отгледани с предварителната нагласа, че не можем и не сме способни на такива висоти. За представянето ни на наградите "Emmy" беше подготвено кратко 5-минутно видео, представящо работата ни по "Истанбулска невеста". Чувството, което изпитах, гледайки го, беше неописуемо. Накара ме да си кажа: "Боже мили, какви хубави неща правим!".

"Истанбулска невеста" предстои да се сбогува със зрителите. Какво мислиш да правиш след това?
Вече казах, че основната ми цел като режисьор е да разказвам истории, независимо дали става въпрос за сериали или игрални филми. Пред мен стоят две възможности - или да изляза от колелото на телевизионните сериали, в което се въртя вече толкова години, и да заснема игрален филм, или да продължа. Но тъй като съм майка на две деца, предпочитам предстоящото лято да прекарам заедно с тях, а не снимайки игрален филм.
_________________________________________________________________________________

Следващата сряда, 22 май, очаквайте интервю и със сценариската на "Истанбулска невеста" Дениз Акчай! 

1 коментар:

Анонимен каза...

С Онур Тан съпрузи ли са?

Предоставено от Blogger.