Истанбул - едно вълшебно място (трета част)

Днес публикувам последната трета част от своя пътепис за Истанбул. Частта, в която описвам последните емоции и случки и в която ще дам най-важния съвет на тези щастливци, които предстои да посетят Града на градовете. 

Слизайки от туристическото корабче отново на европейски бряг - на пристанището Еминюню, се отправихме към друга заветна цел - Галата кулеси. Нея, също като Къз кулеси и мостовете над Босфора, я дават буквално във всеки турски сериал. Тя се намира в квартал Бейоулу. Намирането ѝ не бе трудно, по-скоро неусетно. Минавайки през моста Галата, започнахме да вървим по затънтена стръмна уличка, изкачвайки се нагоре, и така неусетно се озовахме под известния монумент. Отивайки пред входа ѝ, имаше малка опашка от туристи, чакащи да си купят билети. Още на входа разбрах от полицайката, проверяваща влизащите, че билетът за туристи е 25 лири. За сравнение - за местни беше 5 лири. Фактът, че тя ми направи комплимент, че говоря турски много добре и се заинтересува откъде го знам, оставайки учудена от моя отговор, ми даде кураж и нужната доза наглост да се пробвам да преметна супервайзера, който продаваше билетите. Отивайки на гишето малко по-навътре, си поисках билет за вход. На възможно най-добър и ясен турски, доколкото мога. Питайки ме дали съм местен или турист, отговорих с местен. За да установи това, човекът ми поиска лична карта. Веднага излъгах, че съм си я забравил вкъщи. При което възможно любезно ми съобщи, че се налага да си взема билет за туристи за 25 лири. Не успях да го преметна, мамка му! Въпреки че не ми се вярва да искат личната карта на всеки посетител. Глупаво е. Както и да е. Качих се на последния етаж на Галата кулеси с асансьора. Излизайки от него се озовах в луксозно кафене. Разбира се, бързо се ориентирах и излязох на терасата, от която се открива панорамна гледка над цял южен Истанбул! Честно казано, очаквах повече. Гледката, разбира се, бе впечатляваща, но вероятно би ми харесала повече привечер, по залез слънце. Тогава Истанбул изобщо е много красив. Не че през деня не е. Обиколих почти цялата тераса (с доста бутане, защото беше пълна със снимащи туристи), снимах, каквото можех и каквото ми хареса, след което влязох вътре и отново слязох по асансьора долу. 

Вървейки по моста Галата

Така изглежда Галата кулеси отдолу

Метална кутийка за фенове на "Възкресението на Ертуурул" в магазинче за сувенири до Галата кулеси

Гледка от Галата кулеси

След Галата кулеси продължихме към прословутия площад Таксим и пешеходния булевард Истиклял. И по него се озовахме съвсем неусетно, без да разберем. Досетихме се, тъй като започнахме да минаваме покрай доста магазини от двете ни страни и покрай голяма тълпа. Да си призная - нищо особено. Не разбрах нищо от този булевард и не ме впечатли с нищо. Единствено видях магазин на известната марка "Mavi" и спрях да се снимам с рекламните ѝ плакати, на които беше Къванч Татлъту. Забравих да спомена, че по време на цялото ни вървене из Истанбул бях в непрестанно очакване да видя някой известен актьор или актриса. За предпочитане - от любимите ми. Уви, освен албиноса от "Пойраз Карайел" и актьора от "Перла" Сердар Орчин, не видях никого. И с кой акъл всъщност очаквах да видя - известните няма да се разхождат из големи тълпи, каквито най-често има по оживените места в града, за да не бъдат обезпокоявани. Та както си вървяхме по Истиклял, без да си даваме много зор, се оглеждах и за друго важно нещо. Казаха ни, че площад Таксим се намира до една много висока сграда с черно кубче отгоре ѝ. Тя да ни е ориентирът. В един момент Истиклял започна да свършва и поглеждайки нагоре, видях въпросната сграда. Да, обаче по някаква причина си мислех, че не се намираме на Таксим. Така направихме една голяма обиколка в търсене на прочутия площад, питайки всеки срещнат минувач, и накрая отново се озовахме на същото място. Представете си колко неразпознаваем и безличен е Таксим. И той, също като Истиклял, въобще не ме впечатли. Все още не разбирам кое му е интересното, след като даже го подминахме и заобиколихме. Като цяло това бе най-безинтересната част от екскурзията ни и съветвам тези, на които им предстои пътуване до Истанбул, да не си правят труда да ходят по Истиклял и по Таксим. Няма нищо интересно, освен навалица от хора, заведения за бързо хранене, магазини за дрехи и козметика и т. н. Ако искате да пазарувате в навалица, изберете Капалъ чаршъ. Поне е по-различно и необикновено, по-колоритно. 

Снимах се с Къванч Татлъту :D

Сградата с кубчето ориентир за Таксим

Прословутия Таксим. Нищо интересно

На доста места срещнах това. Вероятно част от рекламната кампания на филма с Толга Саръташ "Лошо момче" (Kotu Cocuk)

Крайбрежната на Каракьой

Умрели от глад след ненужната разходка по Истиклял и Таксим и въпреки уникалната закуска сутринта, се спряхме да хапнем в едно малко заведенийце в Каракьой. Беше някъде следобед, към 14:00-15:00 ч. Разбира се, си поръчахме по един балък екмек или прочутия сандвич с прясно изпечена риба, най-често обезкостена скумрия, и лук. 8 лири сандвича, тоест 4 лева. Какво да кажа - вкусен беше, засищащ, но и определено доста прехвален. Не че не ми хареса, но не е и нищо особено. Така леко разочаровани от европейската част на Истанбул, нямаше какво да правим и решихме отново да отидем в азиатската и в Кадъкьой, където бяхме предния ден. Отново се качихме на корабчето от градския транспорт, този път тръгващо от Каракьой (пристанището, намиращо се срещу Еминюню). Стигайки до Кадъкьой, пак така неусетно се озовахме на един голям пазар, вероятно известен като "рибния". На всякакви вкусотии можеш да се нагледаш. И то на доста прилични цени. Много ме изкушаваха известните туршии, имаше всякакви видове. Изобщо всичко изглеждаше супер апетитно и вкусно. Турската храна изобщо е уникална и много по-качествена. Атмосферата беше доста интересна. Капалъ чаршъ пасти да яде. На пазарчето нямаше туристи, което го правеше много натурално и истинско. Близо до него имаше и сергии с всякакви ментета на дрехи и обувки. Но мнооого добри ментета. Обувките на Nike и Adidas например не се различаваха по нищо, ама по нищо на външен вид от оригиналите. Струваха по 75-100 лири, което са 40-50 лева. Търговците постоянно ни привикваха, но като тръгнехме да се пазарим специално за обувките, ни се сърдеха. И са прави. Има ментета и ментета. За качествено менте например си заслужава да дадеш 40-50 лева, вместо 200-300 за оригинал. Ако не ти е много важно, де. Излизайки пак така неусетно и без да разберем от хубавото пазарче, се озовахме на главната търговска улица в Кадъкьой (с бика), по която минахме предния ден. Пак се разходихме по нея и ми направи впечатление, че мина група футболни запалянковци на отбора Фенербахче (нали в Кадъкьой се намира стадиона на отбора, за който писах в първата част). Инстинктивно гледахме да стоим далеч от тях, знаейки какви са българските "запалянковци". Поредният предразсъдък, с който се разделихме, обаче. Групата фенове бе много културна, не пречеше на останалите минувачи, не бе агресивна като нашите идиоти. Изобщо - направиха ми много хубаво впечатление. Вече беше някъде към 17:00 ч., когато решихме да се връщаме обратно към Еминюню. За последно се качихме на корабче от градския транспорт и, разбира се, излязохме навън и защото времето бе прекрасно, и за да се налюбуваме за последно на Босфора. Изкуших се и си пуснах музика на слушалките, докато се возех. Няма такъв кеф! Между другото, може би тук е мястото да кажа, че свързвам пътуването си в Истанбул с песента "Ask Rengi" на Зейнеп Алася, звучала в "Любов под наем" (Kiralik Ask). Можете да я чуете от тук! Всеки път, когато си я пускам, се сещам за Истанбул. 

Връщайки се в Еминюню, решихме да пообиколим малко около Капалъ чаршъ. Озовахме се на специален пазар за животни. Не, не зоомагазини, в които продават домашни любимци, а магазини за каишки за кучета, храни за котки и кучета, кафези за гризачи и птички, аквариуми за рибки... Представете си - цял зоопазар! Казвам това, което може да ви прозвучи ненужно, защото в Истанбул се грижат много за бездомните животни. Ама като казвам много - много. Не видях едно мършаво и слабо улично куче, на което да му се броят ребрата, както у нас. Всички бяха дебели, охранени, с гъста козина. Всички се отнасяха много добре с тях, радваха им се, даваха им храна, галеха ги. В ресторанта в хотела ни пък хранеха чайките, които кацаха на прозорците. За котките пък да не говорим. Гледат ги като богове. Даже в заведението в Кадъкьой, където се скрихме първия ден от дъжда и пихме турски чай, имаше едно малко котенце и сервитьорът ни разказа цялата му житейска история - как имало братчета сестричета, които не оцелели, за съжаление, и как в заведението го приютили. Понеже беше още супер малко и сякаш още не виждащо добре, човекът го преместваше грижовно от пътеката, където вървяха клиентите, даваше му храна за бебета-котки, изобщо - отношение! Това бе още едно от нещата, с които турците ме спечелиха. Защото както са казали - съди за едно общество по отношението му към животните. 

Стана вече към 18:30 ч. и решихме да се прибираме. За последно направих снимки на Галата кулеси, на залеза, на всичко. И сега започва интересното. Предишния ден се бяхме прибрали, минавайки през Капалъ чаршъ. Решихме и този път да направим така, но не ни се получи. Попаднахме на някакви малки тесни улички, магазините вече бяха затворили, по земята се търкаляха боклуци и изобщо - започна да става страховито. Едвам излязохме от Капалъ чаршъ и не знаехме как да се приберем. Бях проучил всичко, само не и квартала, в който бе хотелът ни. Започна едно чудене, едно обикаляне и паника. Свечеряваше се. Отидохме пак в района на Мармарай, за да заредим IstanbulKart и да се качим на трамвая, както ни бяха упътили, но трябваше да я заредим през машина. Честно казано, в онзи момент изобщо не можех да се съсредоточа, вече уморен, и не можах да се справя с машината. Близо нямаше отворена будка за вестници, от която да я заредим. Така накрая спряхме едно такси, спазарих се да ни закара за 15 лири (трябваше да се пазаря повече) до Истанбулския университет, откъдето вече можехме да се оправим, и проблемът бе разрешен. Вече на познат терен и прегладнели, седнахме на едно заведение за бързо хранене навън (с онези малките столчета и масички) и хапнахме по нещо. Аз си поръчах сармички. От онези тънките и дългите, които дават по сериалите. Бяха много вкусни, но и много засищащи. Не изядох цялата порция. След което се прибрахме изтощени в хотела и си легнахме. 

Това доста ме притесни

Джамията Лалели

На сутринта закусвахме отново като за последно, след което потеглихме обратно за България. Въобще не ми се тръгваше. Въобще. Ако можех, щях да остана там. Но - всяко хубаво нещо има своя край. Макар и само за два дни, се влюбих в Истанбул. Не, обичах го още преди да заминем, дори и само гледайки го от сериалите.

 Като за финал ще си позволя да дам един съвет на всички. Внимавайте с какви предразсъдъци живеете. Защото сблъсквайки се с град като Истанбул, ще се запитате: "Заслужава ли си да нося този товар?". Истанбул, макар и изглеждащ като град на крайностите, макар и можещ да те възхити, а малко след това и уплаши, е моят град. Градът, в който се почувствах като у дома си. Градът-емоция. Силно се надявам скоро пак да се видим. А някой ден и завинаги...