Хюмейра: "Бях най-щастлива, когато хората не ме познаваха"

четвъртък, януари 19, 2017
Здравейте, приятели! Четвъртък е, 19 януари, и днес продължава една от най-успешните рубрики на СЕРИАЛИ в България, в която всеки четвъртък
публикуваме интервюта с Ваши любими турски актьори и актриси. Тазседмичното интервю ще бъде с една от най-популярните турски актриси-ветеранки, която от тази вечер насам ще гледаме с важна роля в новите епизоди от втория сезон на тоталния хит "Твоят мой живот" (Paramparca) по БТВ - Хюмейра! Преди да започнем с интервюто, нека се запознаем накратко с биографията ѝ! Тя е родена на 15 октомври 1947 г. в най-големия турски град Истанбул. В момента е на 69 години, зодия везни. Започва да се занимава професионално с музика през 1968 г., когато е на двадесет и една години. Първоначално се изявява като певица в продължение на дванадесет години, записвайки за този период от време почти 20 сингъла и издавайки първия си самостоятелен албум. През 1980 г. прави дебюта си като актриса и с актьорската си кариера бележи не по-малък успех от певческата си. Първия сериал, в който се включва, е "Спомни си, любима" (Hatirla Sevgili) с Берен Саат и Джансел Елчин. У нас е позната чрез участията си в хитовете "Завръщане" (Sila), "Ангели-пазители" (Melekler Korusun) и "Великолепният век" (Muhtesem Yuzyil). Тепърва предстои да я гледаме като Маиде - лелята на Харун, в сериала "Твоят мой живот" (Paramparca), в чийто екип се включва през февруари 2016-а. Време е да започваме с интервюто!

Повече актьори споделят, че за тях не е толкова трудно да се снимат в сериали, отколкото да играят в театъра. Това важи ли и за Вас?
За съжаление, когато попиташ актьори защо се снимат в сериали, една голяма част от тях рано или късно си признава, че го прави за пари. А според мен този подход, който неглижира работата в телевизията и на снимачна площадка и според който едва ли не всеки може да се изявява на екран, е грешен. Киното и театъра също имат своите лесни страни - те са по-кратки, в тях актьорите знаят как завършва историята и като цяло, съзнавайки или не, играят спрямо нейния финал. Докато в сериалите сценарият се пише доста дълго време и се предава на актьорите седмица за седмица. Това въобще не е лесно, защото не знаеш какво да очакваш. Но пък е и доста интересно! 

Казвали сте, че в периода от 1969 до 1976 г. сте се разхождали по улиците и всички са Ви спирали за автографи. После популярността Ви намаляла... Това натъжи ли Ви?
Намаляването популярността ми въобще не ме натъжи, даже напротив - направи ме извънредно щастлива. Когато времето го позволяваше, играех в уличните театри и всяка вечер бях на сцената под звездите. Ако популярността ми беше продължила, нямаше как да усетя тази емоция, която е неповторима, а очакванията, претенциите и изискванията ми към бъдещите ми работодатели щяха да станат все по-големи, би изглеждало недостойно за мен да играя на улицата. Има ли нещо по-хубаво от това когато загубиш нещо, да получиш нещо още по-добро? Да, сега отново съм известна, но сякаш съм в затвор...

Тогава вероятно не сте се оплаквали от живота си...
Аз не съм жена, която е отдавала значение на славата. Не съм обичала да ме разпознават, освен в началото. Истината е, макар и шокираща, че всеки актьор малко или много е шизофреник. Защото за да си свършиш работата добре, ти трябва да влезеш в напълно чужда кожа. А за да си я свършиш максимално добре, трябва да се слееш с нея. Емпатията си има граници и ако всички, които я проявяваха, ставаха актьори, нямаше да е интересно. Не съм се оплаквала, но съм се дразнела, когато хората са си мислели, че съм длъжна да отговарям на всеки и на всичко. 

Как се разбирате със спиращите Ви по улиците в момента?
Обичам ги, снимаме се, казваме си една-две думи... Но понеже умея да изслушвам хората, понякога си и патя от това. Като бивша известна певица и дъщеря на още по-известна такава, хората са свикнали да получават своеобразни съвети от песните ми. Съответно веднъж една жена ме спря и започна едно словоизлияние... "Любимият ми ме напусна. Отивам си в Анкра! Мъжът ми ме покани на танц за първи път на твоята песен "Kordugum", но ето, че сега вече не сме заедно. Виж, това е внукът ми...", каза. Колкото и добър слушател да съм, това вече ме напряга все по-често. 

Когато името Ви бъде написано в интернет, излиза резултат, че сте автор на текстове, композитор, певица и актриса. Как съумявате да комбинирате всички тези дарби?
По принцип не влизам в интернет, защото когато го направя, се ядосвам. Затова не влизам дори в Twitter, където доста хора ми пишат. Да кажем, че съм съгласна с определения като "автор", "певица" и "актриса". Но докато все още има един човек, който да помни гении като Бетовен и Чайковски, е грехота да бъда наричана и "композитор"!

Каква бе детската Ви мечта?
Баща ми искаше да следвам право, защото самият той бе професор по тази специалност. Но когато видя, че още в началното училище проявявам артистични заложби, се откажа от тази своя мечта за мен. Когато бях на 5, майка ми ме записа на балет. Обаче когато стъпех на паркета, се държах като момче, толкова тромава бях. По цял ден си играех навън с децата от махалата, бях доста заякнала още от малка. Бях доста енергична и съответно си похапвах доста. Всичко, което майка ми сготвеше, го излапвах най-много за един ден. Винаги исках допълнително, когато си изяждах порцията. 

Когато сте били на десет години, сте се преместили от Анкара в Истанбул. Животът Ви се е променил коренно...
Тази промяна в моя живот бе като едно прераждане за мен. Освен че се преместихме в Истанбул, на 10 години вече бях полусирак и останах без баща. На тази възраст не е никак лесно. Мама ми казваше: "Баща ти стана пръст". Не я разбирах. Всеки път, когато бяхме на гроба му, я питах: "Сега цветя ли да сложа върху него?". Когато пристигнахме в Истанбул, се настанихме в апартамента на леля ми и зетя. Още не ми беше преминало от трагедията с татко. Но ми се отрази добре. Още тогава научих какво значи самотата. Но по-важното - научих се да изпитвам удоволствие от нея и да се преборвам със страховете си. Научих, че най-ценното нещо в този мой живот си бях самата аз.

Звучите сякаш никога не сте си казвали: "Няма да мога да живея повече без този човек!". Така ли е?
Не, разбира се! Никой човек не е в състояние да не изрече това в даден момент от живота си, рано или късно. Да изпиташ любов, това е сякаш четеш увлекателна книга, която не искаш да свършва никога. И колкото повече се доближаваш до края ѝ, толкова по-голямо е удоволствието. Безкрайната любов е само по филмите, според мен. Казвала съм си: "Аз съм такава, вярвам в себе си, щастлива съм и сама", но когато съм се влюбила, съм забравяла за всичко това и съм ставала друг човек. По-добър или по-лош, ето това не мога да кажа. После някак си си зашлевен от огромен шамар и всичко приключва. Избърсваш си кръвта и продължаваш, въпреки че не искаш. Аз намирах утеха в песните и ги пеех. 

Кога написахте първия си текст към песен?
Когато бях в гимназията. Говоря за онова време от живота на детето, когато то е в разцвета си и вече става възрастен човек. Взимах уроци по китара и понеже не ми стигаха парите, които майка ми ми даваше като джобни, с приятелите ми излизахме на улицата и свирехме. Имаше хора, които ни даваха - и малко, и много. Бях с дълга коса, сплетена в краищата с мъниста. Типично хипи. Свирейки, веднъж започнах да си говоря нещо и се оказа, че съм измислила текст за песен. Първият ми!
_________________________________________________________________________________

Това беше всичко от нас за тази седмица! Очаквайте следващото интервю с турска звезда следващия четвъртък, 26 януари! Припомнете си предишните интервюта чрез архива на рубриките ни от тук!

3 коментара:

Анонимен каза...

Какво е мнението ви за Предаването Жертви на Модата

СЕРИАЛИ в България каза...

Здравейте,
Не следим "Жертви на модата" и не можем да дадем коментар относно предаването. Но предполагаме, че е хубаво.
Леки и успешни дни! :)

Анонимен каза...

Предаването е супер и е изключително интересно

Предоставено от Blogger.